Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— А ти ги знаеш, така ли?

— Може би не напълно — призна той. — Може би лошите са усетили номера и са го обърнали в своя полза. Използвали са крушките за прикритие и са пуснали свой патоген, но вече истински.

— Мислиш ли, че са били именно онези, за които е била предназначена постановката?

— Едва ли.

— Откъде знаеш?

Зъбите на Даниълсън блеснаха в още една мъртвешка усмивка.

— Четвъртият ми каза.

— Четвъртият ли?

— Проследих ги днес сутринта около пет. Четвъртият наблюдаваше как умират първите трима. После ми разказа всичко, което исках да знам.

— А ти го изпрати при приятелчетата му?

— Няма кой да плаче за него. Фактически те нямаха нищо общо. Там има още много негодници като тях.

— Защо им е трябвало да използват крушките за прикритие? И защо не бият камбаната, ако наистина са терористична група? Да поемат отговорност, да отправят някакви искания?

Даниълсън поклати глава при поредния ми тъп въпрос.

— Който решава да използва биологично оръжие, няма да бие камбаната. Защото ще го натиснат собствените му хора. И на практика ще се разграничат от него.

— Тогава какъв е смисълът?

— Изнудване по новите правила. Ограничено заразяване. Петстотин до хиляда мъртви в района на Чикаго. Ние размахваме юмруци, бомбардираме няколко от убежищата им в чужбина, после строим паметници. Светът разбира болката ни, но се пита кой е наред. Междувременно терористите се спотайват. След известно време ни потупват по рамото и прошепват, че новата порция е готова и мислят да я използват. Отново в Чикаго. Или в Ню Йорк, Ел Ей… Ние им вярваме, защото вече са го правили. И съответно се подчиняваме. Пандора се прибира в кутията си. Лошите получават онова, което искат, и то без да омаскаряват едрите риби във Вашингтон. Това е реалният резултат от използването на биологични оръжия. Поне от политическа гледна точка.

— Значи това е бил само първият удар?

— Твърде възможно.

— А ние какво трябва да правим?

— Ти и аз ли? — попита Даниълсън и огледа стаята, сякаш очакваше да зърне още някой.

— Да, Даниълсън. Какво трябва да правим?

— Да умрем, Кели. Като всички останали, само че по-бързо.

— Още не ми се умира — рекох аз.

— Че на кого му се умира? — сви рамене Даниълсън. — За съжаление това не подлежи на дебат. Патогените ще си вземат своето, а после ще започне голямата веселба. Вашингтон ще направи всичко възможно да представи нещата като терористична атака. Първата му работа е да сложи под похлупак всичко и всеки, който има връзка с Форт Детрик и онези крушки.

— Това сме ти и аз, така ли?

— Когато нещата се развият по подобен начин, хората се делят на две категории: на такива, които могат да бъдат обуздани, а ако не — да бъдат убити. Не е нужно да ти обяснявам в коя от тях попадаме ние с теб.

— Значи просто си седим и чакаме да се появят?

— Човек винаги има избор. Особено за начина, по който да умре.

— Ако си решил да се самоубиваш, действай. Но защо въвличаш и мен?

— Днес сутринта получих нова информация…

— От кого?

— Няма значение. По всичко личи, че моята постановка е на път да се провали.

— Ти си го знаеше.

— Човекът, който ми съобщи информацията, донесе и това — добави Даниъл сън и плъзна прегънат лист хартия на бюрото. — Не е много и едва ли ще помогне.

— Защо не се възползваш от него?

— Вече ти казах, че пропуснах шанса си. Умряха хора и някой трябва да поеме отговорността.

Погледнах прегънатия лист.

— Но мислиш, че аз мога да опитам, така ли?

Белите пръсти на Даниълсън помръднаха в здрача. Тишината ни обгърна с плътен воал. Пистолетът му се насочи в главата ми, после слезе малко по-надолу, към сърцето.

— Приеми го като последен жест на добра воля.

Човекът от Вътрешна сигурност се наведе напред и внимателно налапа черното дуло. После отново се облегна назад, гледайки ме с невиждащ поглед. След това натисна спусъка.

Куршумът свърши своята работа. Даниълсън лежеше мъртъв в краката ми.

Претърколих тялото и успях да измъкна ключа на белезниците от джоба му. Джиесемът ми изписука миг след като се освободих. Беше Елън Бразил.

— Трябва веднага да се махнеш от там! — напрегнато прошепна тя.

— Откъде?

— Те знаят, че си се прибрал у дома.

Промъкнах се до прозореца и надникнах през процепа на затворените капаци. Седанът още беше там, но празен. По-надолу се виждаха още две служебни коли, също празни.

— С колко време разполагам?