Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Дай да поговорим за онова, което си открил в мазето на Корееца.

— Нямам нищо против.

— Десет хиляди? — попита Уилсън, извръщайки глава към помощника си.

— Приблизително — кимна Рисман.

— Десет хиляди чувала за трупове, складирани в мазето на един наркодилър само ден преди моят град да бъде атакуван с биологично оръжие.

На вратата отново се почука, но Рисман побърза да отпрати неканения гост.

— Какво предлагате? — попитах.

— Защо не ми кажеш как разбра за онова мазе?

— Моите уважения, но защо трябва да го споделям с вас?

Почти чух безмълвния вик на Рисман от другия край на стаята. Уилсън едва-едва се размърда.

— Днес Даниълсън е сложил край на живота си в твоя апартамент — каза кметът.

— Знам, бях там.

— Федералните сигурно ще проявят интерес към този факт.

— Това не е във вашия стил, господин кмете.

— Не прави тази грешка, синко.

Кимнах към телефона, поставен на масичката под прозореца.

— Хайде, обадете се.

Уилсън разтърка пръсти в знак на протест, после кимна.

— Ще се наложи.

Наля остатъка от диетичната кола в чашата и се втренчи в мехурчетата. После я пресуши на един дъх.

— Трябва да открием тези чували, Кели. И онзи, който ги е поръчал.

— Мисля, че не бива да го правите.

— Това пък какво означава?

Свих рамене и се престорих, че зяпам през прозореца. Уилсън хвърли многозначителен поглед към Рисман, който излезе, затваряйки вратата след себе си.

— Искаш ли нещо? — попита кметът.

Поклатих глава.

— Едно време много обичах сладко — каза той, докато вадеше втора кутийка диетична кола от малкия хладилник. — Ама сега докторите викат, че може да имам диабет. Какво означава това, питам. Или имам, или нямам. Те отвръщат, че нямам, ама край на сладкото. За всеки случай. Кога ще разберете със сигурност? Ами като умреш и те сложим на масата, отвръщат те. Проклети доктори! — Кутийката с диетична кола се върна в хладилника, заменена от бутилка „Маунтин Дю“.

— Изучавали ли сте класиците в училище?

— Две години — кимна Уилсън, отпи глътка уиски и се оригна. — Свещениците ги тъпчеха насила в главата ми.

— Чели ли сте „Едип“ от Софокъл?

— Никога не съм проявявал желание да се сношавам с майка си, ако това имаш предвид.

— Крахът на Едип е бил предопределен от неутолимата му жажда да открие истината. Комбинирана с арогантното убеждение, че каквото и да открие, ще съумее да се справи с него и да реши проблема.

— Говори на английски, Кели.

— Може би ще се окажете замесен.

— В какво?

— В онази работа с чувалите.

— Аз ли?

— Вашата институция.

— По какъв начин?

— Може би не искате да знаете.

— Напротив, искам да знам.

— Попитахте какво ме е отвело в магазинчето на Ли.

— Така беше.

— Работех по едно разследване. Стар, но нерешен случай, свързан с корупцията на чикагските политици. Още не съм готов с конкретни имена, но някой в общината възлага без търг поръчки за доставка на медицинско оборудване.

— Чрез този кореец?

— Да, като посредник.

— А чувалите за трупове са част от тези поръчки?

— В момента не мога да отговоря.

— Това са глупости.

Извадих бележката на Даниълсън и я плъзнах на масата.

— Днес Даниълсън ми даде този адрес. Малко преди да налапа дулото. Според него той ще ни отведе до онези, които са използвали биологичното оръжие.

Уилсън погледна бележката, без да я докосва.

— На нея е изписано вашето име, господин кмете. Заедно с името на транспортната компания на корееца „Силвър Лайн“ и адресът му. Същият адрес изскочи и при разследването на незаконните поръчки за медицинско оборудване. Там, където бях снощи, заварих кашони чували за трупове, плюс шайка бандити, които си търсеха дрогата.

Очите на Уилсън бавно се отлепиха от бележката.

— Какво искаш от мен?

— Защо някой ще подхвърля името ви на Даниълсън?

— Не знам.

— Кажете ми какво знаете.

— Какво знам ли? — мрачно се ухили Уилсън. — Знам толкова, че ще ти се пръсне шибаната глава. Хората непрекъснато правят нарушения, Кели. Включително и тези, които работят за мен.

— Когато си мисля за общинския съвет, неизбежно се сблъсквам с библейските понятия като алчност, завист, похотливост, лакомия… Последното, в двойна доза.

— Никой няма да прибегне до подобно оръжие, за да изкара някой долар от продажбата на торби за трупове.

— Съгласен съм — кимнах аз. — Но ако някой предварително е запознат с намеренията на някой друг да използва биооръжие, лесно може да се изкуши да направи бързи пари.