Ю Несбьо - Полиция

— Един вид, отстоява твърди принципи?

— На твое място бих се въздържал от ехидни забележки, Хуле. Благодари се, че не препоръчах на клиентката ми да подаде оплакване в полицията.

— Какво искаш от мен, Крун?

— С две думи, да напуснеш доброволно Полицейската академия и да излезеш завинаги от системата. Така Силие ще продължи следването си на спокойствие и без твоето вмешателство и когато започне работа, няма да се бои, че ще се сблъска с теб. Едно-единствено цинично подмятане по адрес на клиентката ми и споразумението ни ще бъде анулирано, а ти ще се изправиш пред съда.

Хари подпря лакти на бюрото и се наведе напред. Разтри челото си.

— Ще оформя писмено споразумение… Твоята оставка срещу нейното мълчание. И двете страни се задължават да пазят договорката в тайна. Но дори да нарушиш клаузата за секретност, няма да злепоставиш госпожица Гравсенг, защото нейният избор ще срещне всеобщо разбиране.

— А аз ще изглеждам виновен, защото съм се съгласил да подпиша подобно споразумение.

— Приеми сделката ни като свеждане на щетите до минимум. Мъж с твоя опит лесно може да смени попрището. Следовател в застрахователна компания например. Там ще ти плащат по-добре, отколкото в Академията, повярвай ми.

— Вярвам ти.

— Добре тогава — Крун отвори капачето на телефона си. — Каква ти е програмата за следващите дни?

— Утре е удобно да приключим въпроса.

— Чудесно. В кантората ми в два. Нали помниш адреса?

Хари кимна.

— Великолепно. Желая ти прекрасен ден, Хуле!

Крун скочи пъргаво от стола. Упражнения за коленете, набирания на лост и вдигане на тежести от лежанка, предположи Хари.

След като адвокатът си тръгна, Хари погледна часовника. Тази седмица Ракел се прибираше един ден по-рано и щеше да кацне на норвежка земя в 17,30. Хари ѝ предложи да я вземе от летището и след две „няма нужда“ тя се съгласи. Хари знаеше за слабостта на Ракел да пътуват от летището до града. Да си бъбрят на спокойствие — прелюдия към уютна вечер; да му обяснява разпалено какво означава на практика принципът, че единствено държави могат да бъдат страни в Международния трибунал в Хага; да говори за съдебната власт и за безсилието на ООН. Междувременно пейзажът се изнизваше покрай тях. Обикновено говореха и за Олег. Ракел разказваше как състоянието му се подобрявало с всеки изминал ден и постепенно онзи Олег, когото познаваха, се завръщал; за плановете му за бъдещето: да запише право, а после — Полицейската академия. Хари и Ракел обсъждаха колко късмет са извадили и колко крехко е щастието.

Споделяха си всичко, за което мислеха, без да го завоалират. Почти всичко. Хари не признаваше пред нея колко се страхува. Боеше се да не ѝ даде обещание, което не може да изпълни. Опасяваше се, че няма да оправдае очакванията им — нейните и на Олег. Съмняваше се и дали тяхната обич ще му бъде достатъчна. Хари не знаеше дали изобщо някой би могъл да го направи щастлив.

Не смееше да повярва, че в момента тримата са заедно. Настоящето му се струваше подозрително приятен сън, от който очакваше да се събуди всеки миг.

Разтърка лицето си. Навярно часът на пробуждането приближаваше. Парещата, безпощадна дневна светлина. Реалността, където всичко ще потече постарому: суров студ и самота. Хари потръпна.

Катрине Брат погледна часовника. Девет и десет. Навън навярно се спускаше изненадващо мека пролетна вечер. А тук, в мазето, властваше студена и влажна зима. Бьорн Холм се почесваше по рижите бакенбарди, Столе Ауне пишеше нещо в бележника си, Беате Льон едва сподавяше прозевките си. Бяха се скупчили пред компютърен екран, на който стоеше снимка от прозореца на трамвая. След като прекараха известно време в догадки какво е написал Валентин, стигнаха до извода, че дори да разкодират значението му, то няма да им помогне да заловят убиеца.

Катрине пак сподели странното си усещане в хранилището за доказателства.

— Навярно е влязъл някой от служителите — предположи Бьорн. — Но наистина не разбирам защо не са включили осветлението.

— Дубликат на ключа за хранилището се вади много лесно — подчерта Катрине.

— Ами ако не са букви, а цифри? — обади се Беате.

Обърнаха се към нея. Тя продължаваше да се взира в снимката на екрана.

— Единици и нули, а не буквите „I“ и „О“. Като в двоичен код. Единицата означава „да“, а нулата — „не“, или греша, Катрине?

— Аз съм потребител, а не програмист, но си права. На мен ми го обясниха по следния начин: единицата пропуска тока, а нулата го спира.