Ю Несбьо - Полиция

Спеше вътре, зад вратата.

В ъгловия шкаф миришеше на вехто дърво, на барутен нагар и на оръжейна смазка. Когато слънцето огряваше прозореца на стаята, светъл лъч проникваше през ключалката на шкафа, която го приплесваше като пясъчен часовник, а ако слънчевата светлина падаше под определен ъгъл, пистолетът, поставен на средния рафт в шкафа, хвърляше матов отблясък.

Руската „Одеса“ — ширпотребна версия на по-познатия „Стечкин“ — бе преживяла какво ли не. Бе пътувала с казаци от Литва до Сибир, бе странствала из различни щабквартири на урки в Южен Сибир, по едно време бе попаднала в ръцете на атаман — казашки предводител, впоследствие убит от полицията с „Одеса“-та в ръка, а после се бе озовала в дома на директора на Тагилския затвор — страстен колекционер на оръжия. Накрая грозният, недодялан автомат пристигна в Норвегия заедно с Рудолф Асаев — наркобос, който, преди да изчезне безследно, бе успял да сложи ръка върху пазара на дрога в Осло, налагайки нов наркотик — опиоида виолин, производно на хероина. Оръжието и досега се намираше в същия град — по-конкретно на улица „Холменколен“, в дома на Ракел Фауке. Пълнителят на „Одеса“-та побираше двайсет патрона от калибър „Малаков“ 9/18 мм и можеше да възпроизвежда и единична, и автоматична стрелба. В момента в пълнителя бяха останали дванайсет патрона.

Три от тях бяха изстреляни срещу косовски албанци — дилъри, които се опитваха да изместят Асаев от наркобизнеса. От тях само един куршум успя да захапе човешка плът.

Други два куршума бяха убили Густо Хансен — млад крадец и наркопласьор, който се бе опитал да извива ръцете на Асаев.

Пистолетът още миришеше на барут от последните три изстрела, улучили бившия полицай Хари Хуле в главата и гърдите, докато разследваше смъртта на същия този Густо Хансен, и то на същото място, където бе застрелян и Густо: улица „Хаусман“ 92.

Полицията още не бе разплела случая „Густо“ и осемнайсетгодишният младеж, задържан за убийството на наркопласьора, бе пуснат на свобода, защото разследващите не успяха нито да открият оръжието на убийството, нито да свържат заподозрения с него. Младежът се казваше Олег Фауке и всяка нощ се будеше, взираше се в тъмното и чуваше изстрелите. Не онези, с които бе убил Густо, а другите, които бе открил срещу полицая, когото бе възприемал като свой баща. Някога Олег си мечтаеше как този мъж ще се ожени за майка му, Ракел. Хари Хуле. В мрака Олег виждаше пламтящия му поглед и мисълта му отново се втурваше към оръжието, скрито в ъгловия шкаф. Надяваше се никога повече да не види този пистолет. Надяваше се никой да не го види.

Той да заспи завинаги.

Той спеше зад вратата.

В охраняваната болнична стая миришеше на лекарства и на боя. Монитор, поставен до главата му, регистрираше ударите на сърцето му.

Исабеле Скойен, съветник по социалните въпроси към кметската управа в Осло, и Микаел Белман, новоизлюпеният главен секретар в полицията, се надяваха никога повече да не го видят.

Никой да не го види.

Той да заспи завинаги.

Беше един от онези топли, дълги септемврийски дни, когато фиордът в Осло заприличва на разтопено сребро и слънцето обагря в златисто ниските хребети, които вече се преливат в цветовете на есенната палитра. Слънцето потъваше зад възвишението Юлерн и последните лъчи се плъзгаха полегато над околността, над ниски, скучни жилищни блокове, свидетелстващи за някогашния скромен облик на града, и над луксозни апартаменти тип „пентхаус“ с тераси — продукти на нефтената приказка, преобразила тази страна в най-богатата на света, — над наркоманите в „Стенспаркен“ в малкия, добре устроен град, където от свръхдоза умираха повече хора, отколкото в европейски градове с осемкратно по-многолюдно население; над градини, където батутите бяха заградени с мрежа, а децата скачаха най-много по три наведнъж, както гласят инструкциите за безопасност; над хребетите и горските масиви, които ограждаха котловината, където се гушеше Осло. Слънцето не искаше да пусне града и протягаше лъчистите си пръсти, както мъж се опитва да досегне за последно своята любима през прозореца на заминаващия влак.