Ю Несбьо - Полиция

И когато в следващия миг той видя припламналия в тъмното фенер пред себе си, му хрумна, че това е нейният фенер, че тя пак бяга. Ерлен се промъкна в съзнанието на онзи, който я настига, яхнал мотоциклет. Лъчът пред колоездача се разклати и се насочи срещу него. Венешла спря и слезе от велосипеда. Освети пулсомера с челника си. Сърцето му вече биеше с по-малко от сто удара в минута. Приличен пулс като за след тренировка.

Откопча ремъка под брадичката си, свали шлема и си почеса главата. Колко приятно! Изгаси челника, окачи шлема на кормилото и затика велосипеда към светлината от фенера. Шлемът се поклащаше и се удряше в китката му.

Ерлен спря. Фенерът рязко се вдигна. Силната светлина изгори очите му. Заслепен, той се чудеше как е възможно пулсът му да е толкова нисък при такова учестено дишане. С периферното си зрение долови някакво движение. Нещо се вдигна зад големия, треперещ светъл кръг, във въздуха се разнесе едва чуто свирукане и в същия миг една мисъл проряза съзнанието на Ерлен: не биваше да го прави. Не биваше да си сваля шлема. Най-честата причина за смъртни случаи сред колоездачите…

Мисълта му сякаш се парализира. Времето спря. За миг картината се изгуби.

Ерлен Венешла се взираше смаян пред себе си. Усети как по челото му се търколи капчица пот. Каза нещо, но думите му излязоха безсмислени, все едно връзката между говорния център в мозъка и гласните струни беше нарушена. Отново чу тихото подсвиркване. После звукът заглъхна. Слухът му блокира. Не чуваше дори собственото си дишане. Откри, че се е строполил на колене, а велосипедът се е катурнал в близката канавка. Жълтата светлина танцуваше пред очите му, но изчезна, когато капчицата пот стигна до носа му, стече се в очите и го заслепи. И тогава разбра, че това не е пот.

Третият удар се заби в главата му като ледена висулка, прониза гърлото му и се устреми надолу. Всичко застина.

„Не искам да умра“, мислеше си той. Опита се да се защити с ръка, но не можеше да помръдне нито пръст. Разбра, че е парализиран.

Изобщо не усети четвъртия удар, ала по миризмата на влажна пръст се досети, че е паднал на земята. Премига няколко пъти и си възвърна зрението в едното око. Точно пред лицето си видя чифт големи мръсни ботуши, затънали в калта. Подметките се повдигнаха и се отлепиха от земята. После се приземиха обратно. Същото продължи да се повтаря. Нагоре… и пак надолу. Сякаш онзи, който го биеше, подскачаше, за да го удря с още по-голяма сила. Последната мисълта, стрелнала се в съзнанието му, беше, че не бива да забравя как се казва внучката му. Трябва непременно да съхрани името ѝ в паметта си.

Полицай Антон Митет извади от малката червена кафемашина „Неспресо“ D290 пълната до половината пластмасова чашка, наведе се и я остави на пода, защото наоколо нямаше подходяща мебел. После взе нова капсула от диспенсъра, провери по навик дали тънкото покритие от метално фолио не е пробито, за да се увери, че капсулата не е използвана, и я пъхна в кафемашината. Сложи празна чаша под чучурчето и натисна едно от светещите копчета.

Докато машината пъхтеше и стенеше, той погледна часовника си. Наближаваше полунощ — краят на дежурството му. Вкъщи го чакаха, но той искаше първо да я инструктира подробно за естеството на задачата ѝ. Все пак беше още курсантка в Полицейската академия. Как ѝ беше името? Силие? Антон Митет погледна чучурчето. Щеше ли да вземе още едно кафе, ако му бяха изпратили момче? Все тая. Отдавна се беше отказал да си отговаря на подобни въпроси. Цареше такава тишина, че чуваше как последните, вече полупрозрачни капки се оцеждат в чашката. Вече не притежаваха нито цвят, нито вкус на кафе, но той държеше да ги улови, защото на момичето му предстоеше дълго дежурство, без компания, в пълно затишие между небоядисаните, голи бетонни стени на Държавната болница. Затова Антон възнамеряваше да изпие чаша кафе с нея, преди да поеме към къщи. Взе двете чашки и тръгна по коридора. Стените запращаха обратно ехото от стъпките му. Подмина няколко заключени врати. Знаеше, че зад тях няма нищо освен още голи стени. Норвежците бяха построили болницата с мисъл за бъдещето, когато нацията ще стане по-многолюдна, по-възрастна, по-болна, по-взискателна. Бяха проявили предвидливост в дългосрочен план, както немците, когато бяха построили аутобаните, а шведите — летищата си. Дали обаче малобройните шофьори, пресичащи немските селски райони по огромните бетонни пътища през трийсетте, и шведските пасажери, лутащи се из прекомерно големите зали на „Арланда“ през шейсетте, бяха усещали също като Антон присъствието на призраци? Дали бяха долавяли, че макар всичко да е ново, непокварено и още никой да не е загинал в автомобилна или авиационна катастрофа, във въздуха витае прокоба за бъдещи нещастия? Дали бяха виждали как фаровете на колите им осветяват семейство, застанало покрай пътя и вторачено безизразно в светлината? Окървавени, бледи, бащата — пронизан, майката — с глава, извъртяна наобратно, детето — с един крак и една ръка. Дали бяха виждали как закритият с пластмасови ресни отвор на самоходната багажна лента в залата за пристигащи на „Арланда“ изведнъж изплюва овъглен труп, който още тлее и прогаря гуменото ѝ покритие, а зиналата му, димяща паст, сякаш още бълва писъци. Нито един от лекарите не успя да му каже за какво ще се използва това крило. Единственото сигурно беше, че някой ден зад тези врати ще умират хора. Прокобата тегнеше във въздуха, сякаш тук вече витаеха неспокойни души в невидими тела.