Ю Несбьо - Полиция

Антон мигаше в мрака, докато гледаше след отдалечаващата се линейка. Не беше ли това дежа-вю? Облечени в бяло фигури, термос, подаващи се изпод одеялото крака. Вече го бе видял в Държавната болница. Сякаш преди да дойде тук, го бяха споходили предзнаменования. Главата…

— Благодаря, Катрине — каза Беате.

— Какво има? — поинтересува се растафарят.

— Работила съм с Ерлен точно на това място.

— Тук?

— Да. Той водеше тактическото следствие. Оттогава сигурно има десет години. Сандра Тветен — още дете; изнасилена и убита.

Антон едва преглътна. Дете. Дежа-вю.

— Спомням си случая — отвърна растафарят. — Каква ирония на съдбата! Да те убият на място, където си разследвал убийство. Само си представи! Сандра не беше ли убита пак през есента?

Беате не отговори. Само кимна бавно.

Антон мигаше ли, мигаше. Не можеше да повярва. Беше виждал подобен труп.

— Потрес! — отбеляза тихо растафарят. — Да не ми казваш, че…?

Беате Льон взе термоса от ръката му, отпи, върна му го и кимна.

— Проклятие! — прошепна растафарят.

— Дежа-вю — Столе Ауне погледна към улица „Спурвай“, тоест „Трамвайна“. Във виелицата мрачното декемврийско утро постепенно отстъпваше пред краткотрайния ден. Обърна се към мъжа, седнал на стола близо до бюрото. — Дежа-вю наричаме усещането, когато човек смята, че вече е виждал картината с очите си. Не сме установили категорично на какво се дължи.

Говореше в множествено число, в което включваше не само терапевтите, но и всички психолози.

— Според някои, когато човек е уморен, преносът на информация към съзнаваното се забавя и данните постъпват там след известен престой в подсъзнанието. Затова възприемаме случилото се като вече преживяно. Това обяснява и защо усещането за дежа-вю се появява най-често в края на работната седмица — тогава сме най-изморени. Но горе-долу с това се изчерпват резултатите от научните изследвания върху явлението — с извода, че дежа-вю ни спохожда предимно в петък.

Столе Ауне се надяваше на усмивка. Усмивката, разбира се, не означаваше непременно успех в терапевтичните му стремежи да помогне на хората да възстановят изгубеното си равновесие, ала мрачната стая се нуждаеше от малко ведрина.

— Не говоря за такова дежа-вю — възрази пациентът. Клиентът. Събеседникът. Човекът, който след около двайсет минути щеше да си плати на регистратурата и с това да увеличи постъпленията на клиниката. Част от тях отиваха за консумативите на четириетажната сграда — напълно безлична, демоде и разположена в недотам красива улица в западната част на Осло. Всеки от петимата психолози разполагаше с отделен кабинет. Столе Ауне погледна крадешком към часовника на стената зад главата на мъжа. Оставаха още осемнайсет минути.

— Онова, за което говоря, по-скоро прилича на непрекъснато повтарящ се сън.

— Прилича? — Погледът на Столе Ауне се плъзна по вестника в наполовина издърпаното чекмедже отпред.

В днешно време повечето терапевти предпочитат да седят на стол срещу пациента и когато хамалите донесоха масивното бюро в кабинета на Столе, колегите му с усмивка му напомниха, че според съвременните психотерапевтични методи е най-добре между терапевт и пациент да има възможно най-малко физически прегради.

— Най-добре — вероятно за пациента — гласеше лаконичният отговор на Столе.

— Сън е. Сънувам — настоя сега пациентът.

— Повтарящите се сънища са нещо обичайно — Ауне прокара ръка по устата си, за да прикрие прозявката.

Сети се с носталгия за милата, стара кушетка, която изнесоха от кабинета му. Сега тя стоеше в общото помещение, където, оборудвана със стоика и лост за щанга, даваше на психотерапевтите повод да се шегуват на професионални теми.

Когато пациентът седи на кушетка, терапевтът може съвсем необезпокоявано да чете вестник.

— Но аз искам да се отърва от този сън — заяви пациентът с тънка, самоуверена усмивка.

Рядка, грижливо сресана коса.

„И аз какво да направя? Да се превърна в гонител на сънища?“ — помисли си Ауне и се опита да му се усмихне в същия дух. Пациентът се беше издокарал в костюм на тънки райета и вратовръзка в сиво и червено и носеше лъскави черни обувки. Ауне пък беше облечен в туидово сако, под двойната му брадичка се мъдреше весела папийонка, а кафявите му обувки не бяха виждали скоро четка.

— Ще споделиш ли какво точно представлява сънят ти?

— Нали вече го направих?

— Малко по-подробно.