Ю Несбьо: Полиция

Тези детективски вълнения обаче останаха в миналото. Сега Ауне се измъчваше от безсънието на преуморения бизнесмен. След малко щеше да зададе на пациента няколко въпроса, но и без тях прецени, че проблемите на пациента не се дължат на посттравматичен стрес. Мъжът пред него не беше чак толкова разклатен от кошмарите, просто искаше непременно да си възвърне максималната работоспособност. После Ауне щеше да му даде ксерокопие на статията „Терапия за контрола върху изображенията“ от Краков и… вече не помнеше другите имена. Щеше да го помоли да изложи писмено кошмара си и да го донесе за следващия сеанс, та заедно да измислят друг, щастлив завършек, в чието мислено разиграване пациентът да се упражнява редовно и после кошмарът или да се превърне в приятен сън, или да престане да го спохожда.

Ауне чуваше монотонното приспивно мънкане на мъжа и си мислеше, че убийството в Маридален бе зациклило още от първия ден. Дори след като установиха очевидните съвпадения със случая „Сандра Тветен“ — дата, място, ролята на Венешла като разследващ — КРИПОС и Отделът за борба с насилието не мръднаха и с милиметър. И сега призоваваха населението да се свърже с полицията, ако разполага с някаква информация, била тя и маловажна на пръв поглед. Затова бяха свикали вчерашната пресконференция. Тук Ауне съзираше поредния медиен трик, опит на полицията да покаже, че липсата на напредък не я е парализирала. Макар човек да оставаше точно с такова впечатление — за безпомощно, остро критикувано ръководство на разследващата група, което се обръща към гражданите, все едно им казва „да ви видим дали вие ще измислите нещо по-добро“.

Ауне огледа снимката от пресконференцията. Присъстваха и Беате Льон, и началникът на отдела Гюнар Хаген. Все повече приличаше на монах заради гъстия венец от коса около лъсналото му теме. Бе присъствал дори Микаел Белман, новоназначеният главен секретар. Все пак ставаше дума за убийството на един от техните редици. Белман изглеждаше изопнат и отслабнал. Някогашните къдрици, любими на медиите и доста дълги като за полицай, бяха изчезнали по пътя към повишението. Ауне отдавна бе забелязал почти женствената хубост на Белман, подчертана от дългите му мигли, смуглата кожа и белите петна. Всичко това не се виждаше на снимката. За един току-що встъпил в длъжност главен секретар, при това с шеметна кариера, пожънал върволица от успехи, едва ли имаше по-лош старт от неразкрито убийство на полицай. Белман бе размел наркобандите в Осло, но хората бързо забравят такива достижения. Ерлен Венешла, вече пенсиониран, не бе убит по време на служба, но беше почти ясно, че кончината му е свързана с убийството на Сандра. Белман бе мобилизирал всичко живо — и полицейски служители, и външни експерти. Ала Столе Ауне не влизаше в сметките на полицията. Беше зачеркнат от списъците им. Съвсем естествено, нали сам го бе пожелал?

А сега зимата избърза и донесе усещането, че снегът заличава всички следи. Студени или липсващи. На пресконференцията Беате Льон бе обърнала внимание, че екипът и не е успял да изземе почти никакви следи, годни за криминалистичен анализ. Разбира се, разследващите бяха проверили замесените в случая „Сандра“ — заподозрени, близки, приятели, дори колеги на Венешла, партнирали му по време на разследването. Досега — без резултат.

В стаята се възцари мълчание и по изражението на пациента Ауне се досети, че онзи му е задал въпрос и очаква отговор.

— Хм… — Ауне подпря брадичка върху юмрука си и срещна погледа му. — Ти как мислиш?

В очите на мъжа се четеше объркване. За миг Ауне се притесни да не би онзи да му е поискал чаша вода или нещо подобно.

— Какво мисля за усмивката ѝ? Или за силната светлина?

— И за двете.

— Понякога ми се струва, че се усмихва, защото ме харесва. Друг път — че се усмихва, защото иска нещо от мен. Но когато престане да се усмихва, силната светлина в очите ѝ угасва и е твърде късно да разбера, защото тя отказва да говори повече. Вероятно е заради усилвателя. Или?

— Ъъъ… кой усилвател?

— Нали ти разказах. Дето татко го изключваше, когато влизаше в стаята ми. Бил съм въртял тази плоча толкова пъти, че граничело с лудост. До копчето за спиране имаше червена лампичка. Светлинката ѝ отслабваше и накрая изчезваше. Като око. Или залез. И тогава си мислех, че я губя. Затова тя онемяваше в края на съня. Тя е усилвателят, който замлъкна, когато баща ми го изключи. И не мога да разговарям с нея.