Ю Несбьо: Полиция

— Започва с края на „Тъмната страна на Луната“. Последните акорди на „Затъмнение“ заглъхват, докато Дейвид Гилмор пее… — мъжът издаде напред устни и продължи на толкова маниерен английски, че въздушната струя от устата му сякаш щеше да засмуче чашата с чай: — „… and everything under the sun is in tune but the sun is eclipsed by the moon.“ 1 1 … and everything under the sun is in tune but the sun is eclipsed by the moon, (англ.) — … и всичко под слънцето е в хармония, но слънцето е затъмнено от луната. — Б.пр.

— Това ли сънуваш?

— Не! Тоест, песента приключва както в действителност. Оптимистично. След четирийсет и пет минути смърт и лудост. И ти си мислиш, че всичко свършва благополучно. Хармонията е възстановена. Но точно по време на последните акорди на албума на заден план се долавя неясен шепот. За да чуеш думите ясно, трябва да увеличиш звука докрай. „There is no dark side of the moon, really — пее Гилмор. — Matter of fact, it’s all dark.“ Всъщност луната няма тъмна страна. На практика тя цялата е тъмна. Разбираш ли?

— Не — призна Ауне.

Според учебниците по психология следваше да попита „за теб важно ли е да разбера?“ или нещо в същия дух, но той просто нямаше нерви.

— Злото не просто съществува, то е повсеместно. Космосът е мрачен. Ние сме зли по рождение. Злото е изначалната сила, естественото. Понякога пламва слаба светлинка. Но не след дълго тъмнината я надвива. Ето това се случва в моя сън.

— Продължавай — Ауне се залюля на стола и устреми замислен поглед през прозореца.

Така всъщност прикриваше факта, че вече няма желание да гледа лицето на пациента. То излъчваше съчетание от самосъжаление и самодоволство. Мъжът очевидно се смяташе за уникален случай, който всеки психолог би искал да разчепка. Пациентът безспорно се бе подлагал на психотерапия и преди. Ауне видя как някакъв служител от паркинга върви разкрачено като шериф по улицата. Запита се какво ли друго би могло да излезе от Столе Ауне, освен психотерапевт. Бързо стигна до извода: нищо. Пък и обожаваше психологията, доставяше му удоволствие да лавира в пространството между съзнаваното и несъзнаваното, да съчетава богатия си запас от научни познания с интуиция и любопитство. Или поне така си повтаряше всяка сутрин. Тогава защо се молеше този човек най-сетне да млъкне и да се махне не само от кабинета, но и от живота му? Пациентът ли го дразнеше, или самата работа на терапевт? Промени ангажиментите си заради ултиматума, който му постави Ингри: да намали работата и да намира повече време за нея и за дъщеря им Аурура. И Ауне изостави времеемката научна дейност, заетостта си като консултант към Отдела за борба с насилието, лекциите в Полицейската академия. Започна да работи като психотерапевт на нормиран работен ден. В началото дори му се стори разумно решение. Защото какво толкова ценно бе загърбил? Какво щеше да му липсва? Профилирането на психопати, извършили зверства, които нощем не му даваха да заспи, а ако най-после се унесеше — обаждане от старши инспектор Хари Хуле с искане за бързи отговори на невъзможни въпроси? Нима си струваше да тъгува по дните, когато Хуле го моделираше по свой образ и подобие — изгладнял, изнурен от будуване вманиачен ловец, който се зъби на всички смутители на заниманията му и който бавно и сигурно се отдръпва от колеги, семейство, приятели?

Да, онези дни определено му липсваха. Липсваше му усещането, че върши нещо значимо.

Усещането, че спасява човешки животи. Не живота на рационално разсъждаващия суициден тип, който понякога го навеждаше на въпроса: щом като този човек изживява живота толкова болезнено и не можем да променим това, защо тогава да не го оставим да умре? Ауне тъгуваше по възможността да действа, да се намеси в критичния миг, да спаси невинния от виновния, да направи онова, което никой друг не може, защото той — Столе Ауне — е най-добрият. Съвсем просто.

Да, Хари Хуле му липсваше. Липсваха му телефонните разговори с онзи висок, намръщен, впиянчен полицай с голямо сърце, който го призоваваше — или по-точно му налагаше — да служи в полза на обществото, да жертва семейния си живот и съня си, за да заловят поредния злосторник. Ала Хари Хуле вече не работеше в Отдела за борба с насилието. Спряха да търсят услугите на Ауне. Погледът на психолога отново се плъзна по вестника. Разследващите бяха дали поредната пресконференция. От убийството на полицая в Маридален изминаха близо три месеца, а полицията още не разполагаше нито с улики, нито със заподозрян. По времето на Хари Хуле щяха да потърсят Ауне за консултация. И мястото, и датата съвпадаха със старо, неразкрито убийство, в чието разследване полицаят, жертва на престъплението в Маридален, навремето бе участвал.