Ю Несбьо: Полиция

— Да, повикаха ме да сменя един колега — отговори Антон на жената.

Знаеше коя е. Всички знаеха. Беате Льон, началник на Отдела по експертно-криминална дейност, се славеше като гениална физиономистка и умееше да идентифицира извършители на въоръжени грабежи дори на зърнисти, размити записи от охранителни видеокамери. Говореше се, че Льон може да ги разпознава дори през маските, стига да става въпрос за вече осъждани лица. Виртуалната картотека в малката ѝ руса глава съдържала няколко хиляди снимки на престъпници. Антон заключи, че явно става въпрос за особено жестоко престъпление, защото иначе едва ли биха вдигнали топкриминалистката посред нощ.

До крехкото, бледо, почти прозрачно лице на Льон лицето на колегата ѝ изглеждаше направо огнено. Два яркочервени триъгълни бакенбарда украсяваха луничавите му бузи. Леко изпъкналите му очи, все едно издути от високо вътрешно налягане, му придаваха учуден вид. Ала най-фрапантното във външността му лъсна, след като той свали бялата качулка на защитния си костюм: голяма ямайска шапка в традиционните за островната държава зелено, жълто и черно, при това с прикрепени към нея расти.

— Прибирай се, Симон — Беате сложи ръка върху рамото на треперещия полицай. — Не си го чул от мен, но те съветвам преди лягане да удариш едно малко.

Полицаят кимна и само след три секунди мракът погълна превития му гръб.

— Много ли е тежко? — попита Антон.

— Носиш ли си кафе? — попита растафарят и развинти капачката на термоса си.

Краткото изречение стигаше Антон да прецени, че мъжът е някъде от провинцията. Като повечето столичани обаче, Антон нито се интересуваше от диалекти, нито умееше да ги разпознава.

— Не.

— При оглед на местопрестъпление винаги е добре да се заредиш с кафе — посъветва го растафарят. — Не се знае колко ще се проточи.

— По-полека със съветите, Бьорн, колегата и преди е разследвал убийства — намеси се Беате Льон. — Случая „Драмен“, ако не се лъжа?

— Съвсем правилно — потвърди Антон и се залюля на пети.

По-точно би било да се твърди, че Антон се е опитвал да разследва убийства. За жалост той се досещаше за причината Беате да си го спомня. Пое си дъх.

— Кой е открил трупа?

— Колегата — Беате Льон посочи отдалечилия се полицай, който в този миг запали колата си и отпраши с пълна газ.

— Питам по-скоро кой е повикал полиция.

— Съпругата на убития се обадила, след като се забавил — уточни растафарят. — Излязъл да покара велосипед, но рядко се бавел повече от час и тя се изплашила да не е получил инфаркт. Понеже имал монтиран джипиес с предавател, го намерили бързо.

Антон кимна бавно и си представи сцената. Двама полицаи звънят на вратата — мъж и жена. Съпругата отваря. Полицаите се прокашлят и гледат съпругата със сериозно изражение, та да я подготвят за онова, което предстои да изрекат с думи, непроизносими думи. Лицето на съпругата се съпротивлява, не иска да приеме истината, но после се сгърчва и изважда на показ бушуващото в душата на тази жена.

Пред вътрешния взор на Антон се появи Лаура, собствената му съпруга.

Към тримата полицаи се приближи линейка — бавно, без включена сирена или буркан.

Антон започна да се досеща какво става. Бързата реакция на обикновен сигнал за изчезнало лице. Джипиес с предавател. Голямо струпване на полицейски сили, част от които ангажирани извън работно време. Изражението на колегата, толкова разтърсен, че се наложи да го изпратят да почива.

— Убитият е полицай — тихо промълви Антон.

— Предполагам, че температурата тук е била с градус и половина по-ниска, отколкото в града — отбеляза Беате Льон и набра номер по мобилния си телефон.

— Съгласен съм — потвърди растафарят и отпи от термоса. — Кожата му още не е променила цвета си. Да кажем, между осем и десет?

— Полицай — повтори Антон. — Затова са впрегнати толкова хора, нали?

— Катрине? Ще те помоля да провериш нещо — възлагаше задача по телефона Беате Льон. — Става дума за случая „Сандра Тветен“. Точно така.

— Ужас! — възкликна растафарят. — Нали ги предупредих изрично да изчакат пристигането на чувалите?

Антон се обърна. Единият от носачите се беше подхлъзнал в канавката. Светлият конус от фенера му зашари по носилката, по смъкналото се покривало. Какво… какво беше това? Антон се взираше ужасен. Това глава ли беше? Под нея се очертаваше човешко тяло, но наистина ли беше глава? По времето, когато работеше в Отдела за борба с насилието, преди да допусне онзи фатален гаф, Антон беше виждал немалко трупове, но не и такъв. Пихтиестата субстанция с форма на пясъчен часовник напомни на Антон за неделната закуска вкъщи; за рохките яйца на Лаура, по които още бяха полепнали части от черупката. Те обикновено се пукаха, жълтъкът се разтичаше и засъхваше от външната страна на втвърдения, но все пак сравнително мек белтък. Възможно ли бе това наистина да е… глава?