Ю Несбьо: Полиция

Коридорът описа чупка и зад ъгъла се ширна също толкова гол, оскъдно осветен и толкова симетрично четвъртит, че създаваше оптична илюзия; униформената полицайка, седнала на стола в дъното на коридора, приличаше на снимка, окачена на стената пред него.

— Донесох кафе и за теб — той протегна към нея чашата.

Двайсетгодишна? Вероятно малко повече. Около двайсет и две.

— Благодаря, но аз си нося от къщи — тя извади термос от малката раница на стола.

В говора ѝ се долавяше съвсем лека напевност — навярно остатъци от северен диалект.

— Това е по-хубаво — настоя той, без да отдръпва изпънатата си ръка.

Тя се поколеба, но взе чашата.

— Пък е и на аванта — Антон дискретно скри ръка зад гърба си и потърка опарените върхове на пръстите си в студения плат на якето. — Кафемашината е изцяло на наше разположение. В дъното на коридора е…

— Видях я на идване, но в инструкциите, които получихме, е изрично упоменато по никакъв повод да не оставяме вратата на стаята без надзор, затова съм си донесла кафе от къщи.

Антон Митет отпи от пластмасовата чашка.

— Много съвестно от твоя страна, но до стаята води само един коридор. Намираме се на четвъртия етаж и между стаята и кафемашината няма врати към други стълбища или входове. Дори да отидем да си вземем кафе, изключено е някой да мине, без да го забележим.

— Звучи успокояващо, но предпочитам да се придържам към инструкциите — усмихна се сухо тя и сякаш за да заглади впечатлението от лекия упрек, отпи от пластмасовата чашка.

Антон изпита раздразнение и понечи да ѝ напомни, че самостоятелното мислене идва с опита, ала преди да формулира мисълта си, забеляза нещо в дъното на коридора. Бялата фигура не стъпваше, а по-скоро се носеше по въздуха. Антон чу как Силие се изправи. Фигурата придоби по-ясни очертания и се превърна в закръглена блондинка в широката униформа на болничния персонал. Антон знаеше, че днес тя дава нощно дежурство. А утре вечер е свободна.

— Добър вечер — поздрави медицинската сестра със закачлива усмивка, вдигна две спринцовки и сложи ръка върху дръжката на вратата.

— Почакайте малко — Силие пристъпи към нея. — Ще трябва да погледна документите ви за самоличност. Каква е днешната парола?

Сестрата погледна объркано Антон.

— Освен ако моят колега не гарантира за вас — добави Силие.

— Влизай, Мона — кимна Антон.

Сестрата отвори вратата. Антон я проследи с поглед. В сумрачната стая се виждаше апаратурата около леглото. Изпод завивката се подаваха пръстите на краката на пациента. Беше толкова висок, че са наложи да поръчат по-дълго легло. Вратата се хлопна.

— Добра работа — усмихна се Антон на Силие.

Видя, че похвалата не ѝ хареса; явно го възприемаше като сексист, току-що написал оценка на своя по-млада колежка. Но по дяволите, тя беше курсистка и я изпращаха на стаж именно за да се учи от по-опитни полицаи! Антон се залюля на пети, колебаейки се как да подходи в тази ситуация.

Силие го изпревари:

— Както споменах, прочетох внимателно инструкциите. А сигурно вкъщи вече те очакват.

Той поднесе чашката към устните си. Какво знаеше тя за семейното му положение? Дали не намекваше за отношенията му с Мона? Дали не я бе забелязала да се качва в колата му вечер, уж Антон да я закара до вкъщи, и вероятно се досещаше, че между тях има нещо повече?

— Стикерът с мечето на сака ти — обясни с усмивка Силие.

Той отпи от чашката. Изкашля се.

— Не бързам. Понеже това е първото ти самостоятелно дежурство, гледай да се възползваш от възможността да питаш, ако нещо не ти е ясно. Не мисли, че всичко е написано в инструкциите. — Прехвърли тежестта на другия си крак, надявайки се тя да е схванала подтекста.

— Както искаш — отвърна обаче Силие с дразнеща самоувереност, каквато си позволяват само младежи под двайсет и пет години. — Знаеш ли кой е пациентът вътре?

— Не. В инструкциите е посочено изрично, че името му се пази в най-строга тайна.

— Но ти знаеш нещо.

— Така ли мислиш?

— Обърна се към сестрата на малко име. Явно сте разговаряли. Каза ли ти нещо по-конкретно?

Антон Митет гледаше курсантката. Симпатична, ала лишена от сексапил и чар. Прекалено кльощава за вкуса му, с неподдържана коса и леко повдигната горна устна, изпод която се подаваха два леко криви зъба. И все пак под черната униформа на Силие се очертаваше млада, стегната и атлетична фигура. И ако Антон решеше да я посвети в онова, което знаеше, дали щеше да е в резултат от подсъзнателното изчисление, че жестът ще увеличи с една стотна шансовете му да му пусне? Или в лицето на Силие виждаше бъдещ старши инспектор или спецразследващ и следователно потенциален негов началник, защото Антон Митет завинаги щеше да си остане редови полицай, нищо и никакво ченге, понеже онзи случай в Драмен лепна върху името му незаличимо клеймо.