Ю Несбьо - Полиция

Рико обаче се досети. Прозрението го осени с внезапна яснота. Със сетни сили вдигна ръка към кислородната маска.

— Откри ли негови близки? — попита жената.

— Да.

— Как реагираха?

— Било им все едно къде ще гние.

— Ясно. Педофил?

— Не, но досието му е километрично. Виж, той помръдна.

Рико бе успял да свали маската от устата и носа си и се мъчеше да отрони няколко думи. От гърлото му излезе само хрипкав шепот. Повтори опита. В очите на застаналата до него къдрокоса блондинка видя смесица от притеснение и погнуса.

— Doctor, is it…? 29 29 Doctor, is it…? (англ.) — Докторе, да не е…? — Б.пр.

— No, it is not contagious between humans. 30 30 No, it is not contagious between humans. (англ.) — Не, заразата не се предава от човек на човек. — Б.пр.

Ясно. Не беше заразно. Рико си отиваше сам-самичък от този свят.

Тя се надвеси над него. И макар че береше душа — или навярно точно по тази причина — Рико Херем пое жадно аромата ѝ. Вдиша микроскопичните частици от парфюма, както преди няколко дни в Рибния магазин вдиша през вълнената ръкавица. Тогава усети миризмата на влага и на вар. На прах. Валентин бе закрил устата и носа си с кърпа. Не за да скрие лицето си, а за да се предпази от спорите, летящи във въздуха. „… може би щяхме да ви спасим. Но в белите дробове…“

Рико мобилизира всичките си сили. С неистови усилия отрони две думи. Даде си сметка, че това е сетната му реплика. Ознаменувайки края на четирийсет и две годишен жизнен път — жалка пародия, изпълнена със срамни сцени — над Рико Херем се спусна плътната завеса на вечния мрак.

Бруталният порой барабанеше бясно по покрива на колата. Сякаш всеки момент щеше да пробие ламарината. Кари Фарща потръпна неволно. По кожата ѝ непрекъснато лепнеше плътен слой пот. Уверяваха я, че след края на влажния сезон, някъде през ноември, ще се отърве от досадното потене. Кари нямаше търпение да се прибере в посолството. Ненавиждаше честите командировки в Патая. Когато избра дипломатическото поприще, не очакваше да се разправя с всякаква долна паплач. Представяше си професията си съвсем различно: коктейли в компанията на интересни, интелигентни хора; изискани, задълбочени беседи за култура и политика. Очакваше възможности за личностно израстване и трупане на опит по въпроси от глобален мащаб, а не по цял ден да търси адвокати на норвежки правонарушители и да задвижва процедурата по екстрадирането им и настаняването им в норвежки затвори, където обстановката напомня тризвезден хотел.

Дъждът спря толкова внезапно, колкото и рукна. Понесоха се през облаци от изпарения, издигащи се от нагорещения асфалт.

— Какво каза, че промърморил Херем, преди да умре? — попита секретарят на посолството.

— Валентин.

— Не, другото.

— Изфъфли някаква дума, но не я разбрах. Нещо като „кома“.

— Кома ли?

— Това чух.

Кари се взираше в каучуковите дървета, изнизващи се покрай шосето. Искаше да се прибере у дома. Не в дипломатическото си седалище, а в своя истински дом.

Хари прелетя покрай картината на Франс Видерберг 31 31 Франс Видерберг (р. 1934) — виден норвежки живописец и график. — Б.пр. , окачена в коридора на Полицейската академия.

Тя стоеше на вратата към тренировъчната зала, готова за бой в плътно прилепнало трико. Със скръстени ръце, облегната на рамката, тя го дебнеше с поглед. Хари понечи да ѝ кимне, но някой извика „Силие!“ и момичето хлътна в залата.

Хари се качи на втория етаж и подаде глава в кабинета на Арнолд.

— Как мина лекцията?

— Горе-долу добре, но на курсантите май им липсваха твоите ужасяващи и — бих добавил — твърде несъществени — примери от реалността — Арнолд масажираше контузения си крак.

— Благодаря ти, че ме замести — усмихна се Хари.

— Винаги съм насреща. Какво изникна, та не успя да дойдеш?

— Извикаха ме в Съдебна медицина. Дежурният патоанатом се съгласи да подпише заповед за ексхумация на трупа на Рудолф Асаев и да назначи повторна аутопсия. Аргументирах се с онези статистически данни, изнесени от ФБР, за които ти ми спомена.

— Радвам се, че съм бил полезен. Пак имаш посетител.

— Да не е…

— Не. Не е нито госпожица Гравсенг, нито някой от бившите ти колеги. Настаних го в кабинета ти.

— Кой…

— Познаваш го. Направих му кафе.

Хари срещна погледа на Арнолд, кимна и излезе.

Мъжът на стола в кабинета на Хари почти не се беше променил. Само беше леко понапълнял и лицето му бе малко подпухнало, а косите по слепоочията му се бяха прошарили. Иначе бе запазил младежкия си перчем — негова запазена марка — напълно в духа на притурката „младши“ към името му; носеше неизменния си костюм, съвсем не по негова мярка, сякаш взет назаем от някого, и гледаше с проницателните си очи, способни да прочетат за четири секунди гъсто изписана страница юридически текст. Впоследствие мъжът можеше да възпроизведе дословно съдържанието ѝ в съдебната зала. Накратко, Юхан Крун представляваше аналогът на Беате Льон в правораздаването; адвокатът, който печели дори когато в ролята на негов правен опонент влиза самото норвежко законодателство.