Ю Несбьо - Полиция

В това се състоеше нейната благословия и проклятие. Някои психиатри обясняваха рядката ѝ дарба със синдрома на Аспергер, други — с дребна мозъчна аномалия, която преразвитият fusiform gyrus — онзи център в мозъка, който отговаря за разпознаването на лицата — се опитва да компенсира. А трети, вероятно най-прозорливите, не се ангажираха с медицинска терминология. Просто установиха, че Беате притежава изключителна памет за лица.

Затова Беате Льон веднага забеляза позната физиономия в съседния трамвай. Дотук нищо необичайно.

Този път обаче ѝ се случи нещо странно: затрудни се да се сети кой е.

Делеше ги едва метър и половина. Той привлече вниманието ѝ, защото се беше обърнал към нея и пишеше нещо на запотеното стъкло. Беате не си спомняше откъде го познава.

Навярно ѝ пречеше отблясък в прозореца или някаква сянка. Почти се отказа да си напряга ума, но трамваят, в който се возеше, потегли, светлината падна под различен ъгъл, той вдигна глава и срещна погледа ѝ.

По тялото на Беате Льон премина ток.

Поглед на влечуго.

Студеният поглед на убиец.

Валентин Йертсен.

Беате Льон разбра защо ѝ отне толкова време да го разпознае. Ето как Йертсен бе успял да се скрие от властите.

Тя стана от мястото си и се опита да се измъкне, но момичето до нея седеше със затворени очи и отмерваше ритъма с глава. Беате я бутна. Малката я изгледа злобно.

— Ставай! — изкомандва Беате.

Момичето повдигна нарисуваната си с молив вежда, но не се помръдна.

— Полиция. Ще слизам.

— Трамваят е в движение — възрази малката.

— Мръдни си дебелия задник!

Пътниците изгледаха Беате Льон, но тя не се изчерви. Нямаше я някогашната срамежливка. Все още беше слабичка, с бледа, почти прозрачна кожа и коса с цвета и вида на сурови спагети. Но от онази Беате Льон, дето пламваше без причина, нямаше и помен.

— Спрете трамвая! Полиция! Спрете!

Проправи си път към ватманската кабина. Чу как спирачките изсвириха. Показа служебната си значка на ватмана и нетърпеливо изчака да спрат. Возилото се закова на място, правостоящите пътници политнаха напред и увиснаха на дръжките, а вратите се отвориха с трясък. Беате изскочи незабавно, заобиколи отпред трамвая и хукна по трамвайните линии. Усети как росата проникна пред тънките ѝ платнени обувки. Трамваят потегли. Свистенето при съприкосновението с релсите се усили, Беате тичаше с все сила. Нямаше основания да подозира, че Валентин е въоръжен, а и той едва ли би се измъкнал лесно от претъпкано превозно средство, в което полицай размахва служебната си значка и обявява на всеослушание за какво го задържа. Само да се качи в проклетия трамвай! Спринтът не беше сред силните страни на Беате. Лекарят, диагностицирал я със синдрома на Аспергер, беше споменал, че такива като нея обикновено са слаби физически.

Тя се подхлъзна по мократа трева, но си възвърна равновесието. Оставаха ѝ едва няколко метра. Трамваят бавно потегли. Беате удари по задницата му и закрещя, размахвайки значката си с надеждата ватманът да я види в огледалото. Навярно той действително я бе забелязал. Поредната пътничка, която се е успала за работа и сега маха отчаяно с картата си за градски транспорт. Песента на релсите се вдигна с четвърт тон и трамваят се откъсна безвъзвратно.

Беате го изпрати с поглед, докато той се изкачваше към „Маюрстюа“. Обърна се. Нейният трамвай пък се спускаше към площад „Фрогнер“.

Изруга едва чуто, извади телефона си, пресече улицата, облегна се на мрежата около тенискортовете и набра нужния номер.

— Да, моля.

— Бьорн, аз съм. Току-що видях Валентин.

— Какво? Сигурна ли си?

— Бьорн…

— Извинявай. Къде го видя?

— В трамвая, който минава покрай парка „Фрогнер“ и продължава към „Маюрстюа“.

— Ти пък какво търсиш там?

— Не е твоя работа. В офиса ли си?

— Да.

— На трамвая пише номер 12. Разбери какъв му е маршрутът и го пресрещнете. Няма да го оставим да се измъкне.

— Ще проверя спирките и ще изпратя на патрулките словесен портрет.

— Това няма да помогне.

— Защо?

— Валентин се е променил.

— В смисъл?

— Пластична операция. Толкова е различен, че досега се е подвизавал необезпокояван из Осло. Изпрати ми съобщение със спирките на трамвая. Ще дойда да го посоча.

— Прието.

Беате прибра телефона в джоба си. Чак сега забеляза колко се е задъхала. Облегна глава на мрежата. Пред очите ѝ профучаваха забързани автомобили, все едно нищо не се беше случило. Сякаш фактът, че брутален убиец току-що се е разкрил, нямаше никакво значение.