Ю Несбьо - Полиция

Мислеше за нея.

Докато стоеше в кабинката със затворени очи и се опитваше да се съсредоточи, да се пренесе другаде, си представи Силие Гравсенг. Меката ѝ загоряла кожа, устните ѝ, горещия ѝ дъх, облъхващ лицето му, яростта в очите ѝ, мускулестото ѝ тяло, извивките ѝ, несправедливата красота, каквато може да притежава само една млада жена.

По дяволите!

Ръката ѝ върху колана му. Върху корема. Тялото ѝ, надвесено над неговото. Полицейската хватка. Главата ѝ, почти опираща пода, престореното кокетно негодувание, извития гръб, наведеното към него дупе, грациозно като задница на птица.

По дяволите, по дяволите!

Седна в леглото. От нощното шкафче Ракел му се усмихваше нежно. Нежно, умно и мъдро. Но какво ли знаеше тя? Ако можеше да прекара едва пет секунди в главата му и да разбере с кого си има работа, щеше ли да избяга ужасена? Или всички ние имаме еднакво болни мозъци и разликата помежду ни се корени в отношението ни към чудовището вътре в нас: пускаме ли го да вилнее навън, или го държим вързано?

В тоалетната Хари си фантазираше за Силие. Представи си, че прави точно каквото искаше тя. Там, върху бюрото. Помита купчината контролни от бюрото, а те се разпръскват из кабинета като пожълтели пеперуди, полепят се по потната им кожа. Листове грапава хартия с дребни черни букви — статистически данни за убийства, хулигански нападения, сексуални убийства, убийства под влияние на упойващи вещества, убийства от ревност, убийства на съпрузи и съпруги, наркоубийства и гангстерски убийства, убийства на честта, користни убийства. И докато си представяше горещата сцена със Силие, Хари напълни чашката до самия ръб.

Беате Льон се прозина, премига и се загледа през прозореца на трамвая. Сутрешното слънце беше започнало да разкъсва мъглата над парка „Фрогнер“. Мокрите тенискортове пустееха. Само някакъв костелив старец се луташе из едно от игрищата, където още не бяха опънали мрежа. Мъжът се вторачи към трамвая. От старомодните му шорти се подаваха бедра, тънки като клечки. Синята му риза висеше закопчана накриво, а ракетата се суркаше по земята. Явно чака партньора си по тенис, но онзи закъснява, предположи Беате. Навярно уговорката им е важала за миналата година и партньорът вече не е измежду живите. Беате знаеше как се чувства клетникът.

Зърна силуета на Монолита, докато подминаваха главната порта.

След като Катрине се отби да вземе ключа за хранилището, Беате излезе от къщи и прекара нощта при свой приятел. Затова сега се намираше в тази част на града и се возеше в трамвай. Този приятел беше съвсем обикновен мъж. Така го характеризираше Беате в съзнанието си. Обикновен, а не мъж мечта. Просто мъж, какъвто понякога ѝ трябваше. Децата му живееха при бившата му съпруга, а след като Беате изпрати дъщеря си при баба ѝ и дядо ѝ в Стайншер, и тя имаше повече време да се среща с него. И все пак не го допускаше твърде до себе си. Виждаше се с него, но се пазеше от прекалено сближаване. Той не можеше да замести Як. Впрочем Беате не търсеше заместник на покойния баща на детето си, а неангажираща връзка, която при неочакван край няма да ѝ причини страдание.

Загледа се през прозореца. Трамваят в отсрещното платно се изравни с нейния и спря. В затишието тя чу тихото бръмчене от наушниците на момичето от съседната седалка. Позна парчето — досадна боза от деветдесетте. По онова време Беате беше най-свитата девойка в Полицейската академия. Един поглед към нея стигаше бледите ѝ страни да се обагрят в червено. За щастие малцина я удостояваха с внимание. А които я заговореха, веднага забравяха за нея. Физиономията и излъчването на Беате Льон я превръщаха в част от масовката, в телевизионна заставка, която служи само за пълнеж, във визуален тефлон.

Тя обаче помнеше съкурсантите си.

До един.

И сега, забелязвайки познати лица в трамвая, си спомняше къде ги е виждала. Някои — в трамвая вчера, други — в училищен двор преди двайсет години, трети — на видеозаписи от охранителни камери в ограбена банка, четвърти — по ескалатора в „Стен и Стрьом“, където се отбиваше да си купува чорапогащници. И нито възрастовите промени, нито новата прическа, нито гримът, нито брадата, нито ботоксът, нито силиконът можеха я заблудят. Чертите на лицата им, закодирани в ума ѝ, винаги прозираха изпод нахлузената маска като нещо, неподлежащо на промяна и неповторимо за отделния човек, какъвто е буквено-цифровият ДНК код.