Ю Несбьо - Полиция

Катрине тръгна между стелажите, насочи фенера към дъното на помещението и светлият конус озари кутията, обект на нейния интерес. Намираше се на най-долния рафт и когато я издърпа, дъното на кутията остърга пода. Вдигна капака. Съдържанието съвпадаше с описаното в протокола. Стъргалка за лед, калъф от автомобилна седалка, найлонов илик с няколко косъма, втори с изсъхнала дъвка. Тя остави фенера на пода, разпечата плика с дъвката, извади я с пинцета и понечи да отреже парченце от нея, но усети неочакван полъх във влажния въздух.

Видя как тънките косъмчета по ръката ѝ настръхнаха. Вдигна глава, взе фенера и го плъзна нагоре по стената. На тавана имаше вентилационна розетка. Не ѝ се вярваше движението във въздуха да е дошло оттам.

Ослуша се.

Тишина. Пълна тишина Само кръвта шумеше в ушите ѝ.

Катрине пак насочи вниманието си към дъвката. Извади швейцарското си ножче и отряза парченце от нея. Откъм входната врата долетя глух шум и тя се вцепени. Слухът ѝ не успя да идентифицира звука. Дрънчене на ключ? Хлопване на дъска? Навярно бе доловила един от онези звуци, задължителни за такива големи сгради.

Катрине изгаси фенера и притаи дъх. Премига срещу мрака, все едно така щеше да подобри остротата на зрението си. Беше тихо. Тихо като в…

Постара се да не довършва мисълта си. Опита се да разсъди над въпроса, който обикновено успокояваше пулса ѝ: какво е най-лошото, което може да я сполети? Да я разобличат, че водена от прекомерна амбиция, нарушава нормативната уредба; да я накажат с мъмрене и да я изпратят обратно в Берген. Кофти, но не и причина сърцето ѝ да се тресе в гърдите ѝ като пневматична дрелка.

Катрине чакаше, цялата слух.

Нищо.

Същото затишие.

Изведнъж съобрази, че ако действително някой е влязъл в хранилището, непременно щеше да включи осветлението. Осъзна колко неоснователен е страхът ѝ и сърцето ѝ се успокои. Запали фенера, върна доказателствата обратно в кутията и я избута на мястото ѝ. Подравни я със съседните и се насочи към изхода. Ненадейно в ума ѝ се стрелна малко изненадваща мисъл, пръкнала се кой знае откъде. Вълнуваше се от предстоящия телефонен разговор с него. Да: ще му звънне да се похвали със среднощното си приключение. Изведнъж Катрине застина на място.

Светлият конус озари нещо смущаващо.

Вътрешният ѝ глас ѝ диктуваше да продължи напред. Безпокойството я тласкаше час по-скоро да се махне оттук.

Ала тя освети отново подравнените кутии.

Изпъкналост.

Една от кутиите стоеше малко по-напред.

Катрине се приближи и прочете етикета.

Хари сякаш чу затръшване на врата. Извади слушалките от ушите си. Беше си пуснал новия албум на Бон Айвър и досега тавата отговаряше на очакванията му.

Ослуша се. Нищо.

— Арнолд? — извика той.

Никакъв отговор. Хари не беше свикнал да го безпокоят надвечер в кабинета му в Полицейската академия. Допусна, че някой от почистващия персонал е забравил нещо. Един поглед към часовника обаче стигна да установи, че не е вечер, а нощ. Върху бюрото му се мъдреше купчина непроверени контролни. Повечето студенти ги бяха разпечатали на грапавата, рециклирана хартия, каквато използваха в библиотеката. Ронещият се от нея прах се наслояваше по кожата и Хари често се прибираше вкъщи с пожълтели пръсти, а Ракел го караше да се измие, преди да я докосне.

Погледна навън. Големият лунен диск се отразяваше в прозорците и покривите на сградите по „Ширкевайен“ и в квартал „Маюрстюа“. На юг, до кино „Колизеум“, Хари мерна силуета на централата на спедиторската фирма „KPMG“, проблясващ в зеленикави нюанси. Гледката не можеше да се нарече нито великолепна, нито красива, нито дори живописна. Ала той бе живял и работил цял живот в този град. По време на престоя си в Хонконг сутрин често се качваше на покрива на „Чунгкинг“ и посрещаше деня с цигара, леко гарнирана с опиум. Седеше в сутрешната дрезгавина с надеждата градът, който изгревът ще озари, да се окаже неговият. Скромен град с ниски, невзрачни сгради, вместо хонконгските застрашителни железни шпилове. Мечтаеше за меките, зелени възвишения, а не за стръмните, брутални черни склонове на Хонконг. Да чуе тракането и спирачките на трамвай или свирката на кораба от Дания, който пристига във фиорда и бърза да извести радостта си, задето за пореден път е успял да прекоси морето между Фредериксхаун и Осло.

Хари погледна контролната работа, осветена от настолната лампа. Нищо не му пречеше да занесе контролните вкъщи и да ги прегледа там. С чаша кафе, под звуците на дискретно пуснато радио, докато от отворения прозорец нахлува уханието на свежа гора. Никак не му се размишляваше над въпроса защо предпочита да седи сам в кабинета си, а не на възвишението Холменколен. Навярно защото се досещаше за отговора: там не можеше да остане сам. Не и съвсем сам. Черното укрепление с тройнозаключващ механизъм на вратата и решетки пред прозорците не удържаше набезите на чудовищата. Призраците се спотайваха в тъмните ъгли и го преследваха с кухите си очни ябълки. Телефонът в джоба му извибрира. Извади го. Ново съобщение от Олег. Съдържаше поредица от цифри: 665662. Хари се усмихна. Този резултат, разбира се, беше много далече от легендарния световен рекорд на „Тетрис“, поставен от Стивън Крогман през 1999 година — 1 648 905 точки, но Олег отдавна бе счупил най-високото постижение на Хари във вече допотопната електронна игра. Веднъж Столе Ауне отбеляза, че от един момент нататък рекордите, записани на „Тетрис“, от впечатляващи се превръщат в печални, а Олег и Хари отдавна бяха прекрачили тази граница. Никой обаче не знаеше коя друга граница бяха прекрачили: границата между живота и смъртта. Олег седи до леглото на изгарящия в треска Хари, който се бори с последствията от огнестрелните рани. Олег плаче, разтърсван от абстиненция. Тогава двамата почти не разговаряха, но Хари си спомняше бегло как стискат ръцете си до болка. И тази картина — на двама мъже, вкопчили се здраво един в друг — никога нямаше да избледнее в съзнанието му.