Ю Несбьо - Полиция

— Мислех да те помоля ти да говориш с нея. Ще изглежда някак по-… — Хари не успя да намери думата. Дори не знаеше дали такава дума съществува. В случай че съществуваше, значението ѝ беше хибрид между „коректно“ и „щадящо и за двете страни“.

— Да не би Хари Хуле да се е изплашил от невръстна девойка, хлътнала по преподавателя си? — засмя се Арнолд Фолкеста.

— По-коректно и по-щадящо и за двете страни.

— Оправяй се сам, Хари. За вълка говорим…

Арнолд отметна леко глава към откритото пространство пред прозореца на столовата.

Силие Гравсенг стоеше самотна на няколко метра от група студенти, увлечени във весел разговор. Гледаше към небето. Следеше нещо с поглед.

Хари въздъхна.

— Смятам да поизчакам още малко. Статистиката показва, че в сто процента от случаите подобни влюбвания в учители се оказват бързопреходни.

— Като каза статистика, чух, че пациентът, когото Хаген бе поставил под денонощна охрана в Държавната болница, е починал от естествена смърт.

— Така се говори.

— Във ФБР разполагат със собствено статистическо проучване по темата. Социолози събрали данни от всички случаи, при които главните свидетели на прокуратурата умират през периода от официалното им призоваване до началото на съдебния процес. Седемдесет и осем процента от починалите свидетели по тежки дела, тоест, когато подсъдимият рискува да получи повече от десетгодишна присъда, били покосени от така наречената неестествена смърт. Тревожната статистика дала повод за повторна аутопсия на свидетели, застигнати от скоропостижна смърт, и делът нараснал до деветдесет и четири процента.

— И?

— Деветдесет и четири процента си е много висока стойност, не мислиш ли?

Хари се загледа навън. Силие продължаваше да се взира към небето. Слънцето огряваше обърнатото ѝ нагоре лице.

Хари изруга тихо и пресуши остатъка от кафето в чашата си.

Едва крепейки се върху виенския стол в кабинета на Белман, Гюнар Хаген гледаше изненадан главния секретар. Хаген току-що му бе съобщил за малкия екип, сформиран от него в разрез с разпорежданията на Белман, и за идеята на екипа да заложи капан в Берг. Изненадата на Хаген произтичаше от факта, че признанието за служебното своеволие не помрачи ни най-малко необичайно ведрото настроение на главния секретар.

— Отлично! — възкликна Белман и плесна с ръце. — Най-сетне някой да вземе предохранителни мерки! Ще ми изпратиш ли плана на операцията и картата, за да започваме?

— Ние? Да не искаш лично да…

— Да, струва ми се съвсем естествено аз да поема ръководството на акцията, Гюнар. Организация от подобен мащаб предполага решения на високо ниво…

— Става дума само за една къща и мъж, който…

— И е редно аз като лидер да взема дейно участие, когато от изхода на акцията зависи толкова много. Затова е важно операцията да бъде запазена в пълна тайна. Ясно?

Хаген кимна. Нека акцията остане секретна, защото може и да не донесе резултати, криеше се зад думите на главния секретар. При благополучен изход и арест успехът щеше да се афишира шумно, а на пресконференцията Микаел Белман щеше да разтръби на всеослушание, че лично е дирижирал акцията.

— Ясно — кимна Хаген. — Ще се заема. Да разбирам ли, че даваш картбланш на екипа в Котелното да продължи работата си?

Микаел Белман се засмя. Хаген се питаше от какво ли е продиктувано рязкото подобрение в настроението му. Главният секретар се бе подмладил видимо с десетина години, беше отслабнал, а дълбоката бръчка, която се врязваше между веждите му още от деня на встъпването му в длъжност, се беше заличила.

— Не ставай нахален, Хаген. Одобрявам идеята на екипа ти, но това не означава, че одобрявам служебното неподчинение.

Хаген изтръпна. Все пак се опита да срещне и да издържи усмихнатия, ала хладен поглед на началника.

— До второ нареждане замразявам дейността в екипа ти, Гюнар. След акцията ще поговорим. Ако междувременно до мен стигне информация, че сте се ровили из полицейските сводки или сте позвънили дори веднъж за още сведения по случая…

„По-възрастен съм от него и съм по-стойностен човек“ — помисли си Хаген. Не сведе поглед, макар да усещаше как смесицата от непреклонност и срам рисува червени петна по бузите му.

„Какво, като е началник! Няколко звездички повече на униформата!“ — окуражи се мислено Хаген.

И сведе очи.

Беше късно. Катрине Брат се взираше в доклада пред себе си. Изобщо не биваше да го прави. Беате ѝ се обади да ѝ съобщи, че заповед, спусната директно от Микаел Белман, им нарежда незабавно да прекратят самостоятелното разследване. Затова Катрине трябваше вече да си е вкъщи. Да си лежи в леглото с чаша чай от лайка и любим мъж или в краен случай пред любима телевизионна поредица, а не да седи тук, в Котелното, да чете следствени материали за убийства и да търси евентуални пропуски, несъответствия и заключения, изградени върху факти със съмнителна достоверност. А версията, която се въртеше из главата ѝ, направо си граничеше с фантасмагория, защото не беше подплатена с никакви факти. Или пък не? Лесно се добра до докладите за убийството на Антон Митет посредством вътрешната информационна мрежа на полицията. Описът на откритите в колата му вещи беше колкото подробен, толкова и убийствено скучен. Но една от иззетите находки задейства предупредителна лампичка в ума ѝ. Под шофьорската седалка разследващите бяха открили стъргалка за лед, запалка и дъвка, залепена от долната част на калъфа.