Ю Несбьо - Полиция

Катрине се подвоуми. Набра номера. Обади се жена. Звучеше омаломощена и зашеметена от успокоителни. Катрине се представи и зададе въпроса, който я вълнуваше.

— Дъвка ли? — повтори бавно Лаура Митет. — Не, Антон не дъвчеше дъвки. Пиеше кафе.

— А преотстъпвал ли е колата на друг човек?

— Само Антон караше фолксвагена.

— Благодаря.

Над жълтата дървена къща в квартал „Опсал“ се спускаше мрак. Прозорците на кухнята светеха. Беате Льон тъкмо се чу с дъщеря си. После размени две-три думи и със свекърва си и двете се разбраха, ако малката продължава да кашля и температурата ѝ не спадне, да остане още няколко дни в Стайншер. Бабата и дядото изобщо не бързаха да я изпращат обратно в Осло.

Беате откачи от шкафа под мивката найлоновото пликче с отпадъци и го напъха в голям бял чувал за смет. Телефонът отново звънна.

Катрине премина на темата без предисловия:

— Под шофьорската седалка на Митет е открита дъвка.

— Добре…

— Изстъргали са я и са я приложили към доказателствата, но не са я изследвали за ДНК.

— И аз не бих го направила, ако дъвката е под шофьорската седалка. Защото най-вероятно ще съдържа следи от слюнката на Митет. Катрине, нали разбираш, че ако криминалистите се впуснат да проверяват за ДНК всички дреболии на местопрестъплението, няма да им стигнат и…

— Но Столе много прозорливо отбеляза, че никой не си лепва дъвката под масата в собствения си дом. Или, в случая, под седалката в личния си автомобил. Съпругата му твърди, че Митет никога не е имал навика да дъвче дъвка. Според мен дъвката е залепена под седалката от човек, който се е навел за малко над шофьорското място. А в доклада пише, че убиецът най-вероятно е седял на пасажерската седалка отпред и се е надвесил над Митет, докато е привързвал с пластири ръцете му към волана. Автомобилът е престоял в реката, но по мнението на Бьорн ДНК следите в дъвката могат да…

— Усещам накъде биеш — прекъсна я Беате. — Обади се на някой от официалната разследваща група и му съобщи какво си открила.

— Не разбираш ли? Дъвката е пряка следа към убиеца.

— Повече от ясно ми е какво си намислила, но в момента тази дъвка ще ни отведе право в ада. Снеха ни от случая, Катрине.

— Ще се поразходя до хранилището за доказателства и ще изпратя проба от дъвката за ДНК анализ. Ще сравним получения профил с базата данни. Ако не излезе съвпадение, никой няма да разбере. Но в противен случай — бум! — ще сме разкрили случая и няма кой да ни каже копче. Признавам, в момента говори и егото ми. Нека поне веднъж ние да оберем лаврите, Беате. Ние. Жените. По дяволите, заслужаваме това признание.

— Знам колко съблазнителен е успехът, пък и няма да саботираме ничие разследване, но…

— Никакво но! Веднъж и ние да бъдем по-напористи. Или искаш пак да видиш как Белман се перчи със самодоволната си усмивка и обира овациите от нашия успех?

Настъпи мълчание. Продължително мълчание.

— Никой нямало да разбере… — подхвана Беате. — Но всеки достъп до веществените доказателства в хранилището се завежда надлежно в книгата за отчет. Открият ли, че сме ровили нерегламентирано из предметите, иззети по делото „Митет“, веднага ще ни изпеят на Белман.

— Какви ти отчети! Ако не се лъжа, началникът на криминалните експерти разполага с ключ за хранилището, защото често му се налага да влиза там извън обявеното работно време.

Беате въздъхна тежко.

— Обещавам да не върша глупости — побърза да я увери Катрине. — Отбивам се у вас, вземам ключа, намирам дъвката, отрязвам съвсем малко парченце, прибирам всичко във вида, в който съм го заварила, и още утре сутринта парченцето постъпва за анализ в Съдебна медицина. Ако задават въпроси, ще ги излъжа, че ми трябва за друг случай. Става ли?

Беате Льон претегли всички плюсове и минуси. Всъщност щеше да стане съвсем лесно, но идеята никак не ѝ допадаше. Пое си дъх, преди да отговори.

— Или, както казваше Хари: „вкарай проклетата топка във вратата!“ — довърши Катрине.

Рико Херем лежеше и гледаше телевизия. Беше едва пет сутринта, но не го хващаше сън, защото не беше привикнал към местното часово време. Повтаряха същото научно-популярно предаване от вчера. Комодски варан пълзи тромаво по някакъв плаж. Дългият език на влечугото изскочи от устата му, сондира терена, после пак се прибра. Варанът преследваше воден бивол, когото беше ухапал, но му бе причинил съвсем безобидна рана. Влечугото го дебнело от няколко дни, поясни гласът зад кадър. Рико намали звука. Бръмчащият климатик нарушаваше тишината в стаята, ала не смогваше да охлади въздуха. Още в самолета Рико усети първите признаци на простуда. Нищо ново под слънцето. Комбинацията от климатик и прекалено тънки дрехи, докато летиш към гореща дестинация, превръща ваканцията ти в кошмар: главоболие, хрема, висока температура. Но Рико не беше дошъл за неколкодневна почивка. Щеше да постои доста по-дълго от обикновените туристи. Защо му беше да се прибира в Норвегия? Намираше се в Патая — Меката на всички сексманиаци и преследвани от закона. Достатъчно беше да излезе от хотела, за да осъществи всичките си мераци. През комарника на прозореца чуваше уличното движение и гласове, които бъбреха на местния език. Рико не отбираше бъкел тайски. Не му и трябваше. Беше дошъл да го обслужват, а не той да обслужва. Видя ги на идване от летището. Стояха пред go-go баровете, където предлагаха стриптийз и не само. Младите. Свежичка плът. А по-навътре в уличките, зад подноси, от които продаваха дъвки — съвсем невръстните. Няма да му избягат. Само да се посъвземе и няма да им прости. Ослуша се дали не се чуват вълни, макар да знаеше, че се бе настанил в хотел, далече от брега. Ала плажът го очакваше. Плажът и палещото слънце. Очакваха го питиетата и другите farang -и, както тук наричаха европейците, дошли по същата работа като Рико. Те можеха да му дадат ценни съвети как да се уреди с приятна компания. Тук беше и комодският варан.