Ю Несбьо - Полиция

— Това, че после ме спаси, прави жеста му още по-похвален.

— Затова ли се опитваш да го предпазиш?

— Често е пълна загадка как избираме кого да вземем под крилото си, не мислиш ли?

— Така е. Самата аз съм доста подходящ пример. Винаги съм гледала да се застъпвам за колегите си. Като специалист по особеностите на човешкото лице присъствах на разпита на бармана от „Come As You Are“ — бара, в който един от наркотрафикантите на Асаев беше убит от висок рус мъж с белег от устата до ухото. Показах на бармана снимки и двамата поговорихме. Както ти е добре известно, визуалната памет се манипулира изключително лесно. С малко обработка свидетелите изведнъж вече не си спомнят толкова точно онова, в което допреди малко са се кълнели. Накрая барманът беше сто процента сигурен, че убиецът от бара не е Хари Хуле, чиито снимки му бях показала.

— Благодаря — кимна Хари.

— Мислех да кажа, че няма за какво — Беате поднесе чашата към устните си. — Но всъщност има. И ще ти предложа начин да ми върнеш жеста.

— Беате…

— Непрекъснато бдя над доброто на гилдията. Приемам винаги присърце смъртните случаи при изпълнение на служебния дълг. Знаеш защо. Първо баща ми, после Як Халвуршен…

Беате машинално посегна към обицата си — отливка от копчето на куртката, с която бе загинал баща ѝ.

— Не знаем кой е следващият, но ще направя и невъзможното, за да спра този изверг, Хари. Готова съм на всичко. Разбираш ли?

Хари мълчеше.

— Извинявай. Какво ли те питам! Самият ти изгуби немалко близки хора.

Хари потърка опакото на дланта си о чашата, все едно да я стопли. После стана и отиде до прозореца. Постоя там безмълвно, после подхвана:

— Както ти е известно, сериен убиец едва не погуби Ракел и Олег. Влезе в живота им по моя вина.

— Оттогава мина много време, Хари.

— Сякаш беше вчера. За мен споменът винаги ще си остане съвсем пресен. Нищо не се е променило, но все пак се опитвам да се променя.

— И успяваш ли?

— Понякога да, понякога не — сви рамене Хари. — Споделял ли съм ти, че през всичките тези години редовно забравях да купя подарък за рождените дни на Олег? Ракел ми напомняше седмици преди събитието, но все ме налягаха други грижи и изместваха ангажимента от ума ми. В големия ден, влизайки, виждах празничната украса и прибягвах до един и същи изтъркан трик. — На устните му се появи горчива усмивка. — Оправдавах се, че трябва да изляза веднага, защото съм забравил да си купя цигари, мятах се в колата, натисках газта до дупка, спирах на най-близката бензиностанция, грабвах няколко компактдиска или нещо подобно и се връщах. С Ракел знаехме, че Олег подозира какво се случва, затова се бяхме наговорили как да замазваме подобни гафове. Олег ме посрещаше с тъмните си, укоряващи очи, но преди да се втурне да ме пребърка, за да намери потвърждение на съмненията си, Ракел се хвърляше на врата ми, все едно не ме е виждала от месеци, издърпваше дисковете, затъкнати под колана на гърба ми, и се изнизваше, скрила ги някъде под дрехите си. После колкото и старателно да ме претърсваше, Олег не намираше уличаващи ме доказателства. За десет минути Ракел смогваше да опакова красиво подаръка и да залепи върху него поздравителна картичка „за… от…“.

— И?

— Съвсем наскоро отпразнувахме поредния рожден ден на Олег. Този път се сетих да му купя подарък навреме. Той огледа картичката и каза, че почеркът му е непознат. Защото съм я надписал аз, обясних.

— Трогателна история — усмихна се Беате. — В крайна сметка всичко завършва с хепиенд.

— Виж, Беате, дължа на Ракел и Олег всичко, което имам, и се нуждая от тях. За мое щастие и те се нуждаят от мен. Ти си майка и знаеш каква благословия и едновременно проклятие е да чувстваш, че си потребен някому.

— Да. Опитвам се да ти напомня колко си нужен и на нас.

Хари се приближи към нея и се надвеси над масата.

— Не колкото на Ракел и Олег. Пък и никой не е незаменим в работата си, нито дори…

— О, бързо-бързо се намират заместници на убитите. За единия няма защо да берем грижа, човекът беше пенсионер. Ще измислим кой да наследи и онези, които тепърва ще се простят с живота си.

— Беате…

— Видя ли ги?

Хари сведе очи към снимките, които Беате извади от чантата си и подреди върху кухненската маса.

— Целият му череп беше натрошен, Хари. Не му е оставил и една здрава костица. Дори аз се затрудних да го разпозная.

Хари остана прав — като домакин, който деликатно подканва гостенката си да си върви. Беате обаче не помръдна. Отпи от кафето. Показа ясно, че не смята да го освободи от присъствието си. Хари въздъхна. Беате отпи още една глътка.