Ю Несбьо - Полиция

— Вече? Направо се стряскам колко бързо… — той примижа и се засмя тихо.

— Да — Беате отпи от кафето си. — Хари, исках да се видим, за да разбера какво всъщност се случи.

— Знам. И аз мислех да ти се обадя, но първо трябваше да уредим въпроса с Олег. И да се посъвзема.

— Разкажи ми.

— Дадено — Хари остави чашата. — Докато разследвах, ти беше единственият ми източник на информация. Помогна ми и ти дължа огромна благодарност, Беате. Само на теб съм склонен да разкрия истината, но първо помисли дали наистина искаш да я узнаеш. Може да те хвърли в сериозна дилема.

— Още докато ти помагах, станах твой съучастник, Хари. Успяхме да пресечем трафика на виолин. Той изчезна от пазара в Осло.

— Прекрасно — сухо отбеляза Хари. — За да могат хероинът, крекът и спийдболът отново да залеят пазара.

— Главният доставчик на виолин си отиде. Рудолф Асаев е мъртъв.

— Знам.

— Нима? И откъде? Лежа в кома няколко месеца в Държавната болница, и то под чуждо име.

— Асаев? — вдигна вежда Хари. — Мислех, че се е споминал в хотелската стая в „Леон“.

— Там го намериха. Кръвта му почти бе изтекла, но успяха да го стабилизират за известно време. Откъде знаеш къде са го открили? Информацията се пазеше в най-строга тайна.

Хари завъртя мълчаливо чашата в ръка.

— Стига бе… — въздъхна тежко Беате.

— Предупредих те, че е по-добре да не знаеш — сви рамене Хари.

— Ти ли го наръга?

— Ще смекча ли вината си, ако кажа, че беше при самоотбрана?

— Открихме куршум в дървената рамка на леглото. Прободната рана беше дълбока и широка. Съдебният лекар заключи, че след навлизането му в плътта, острието е било завъртяно няколко пъти.

Хари заби поглед в чашата.

— Въпреки това явно не съм си свършил работата както трябва.

— За бога, Хари… как… как… — понеже Беате не бе свикнала да повишава тон, гласът ѝ застърга като циркуляр.

— Той закачи Олег за наркотиците — прошепна Хари, без да откъсва поглед от чашата.

Поседяха мълчаливо, заслушани в скъпоценната тишина на Холменколен.

— Асаев ли те простреля? — попита накрая Беате.

Хари прокара пръст по сравнително пресния белег отстрани на челото си.

— Кое те кара да мислиш, че съм го получил от куршум?

— Какво ли разбирам от огнестрелни рани — аз, нищо и никакъв криминален експерт?

— Един от бригадирите на Асаев. Откри огън от упор. Два в гърдите, третият в главата.

Беате усещаше, че Хари казва истината, но не и цялата истина.

— И как оцелява човек след такава стрелба?

— От две денонощия не си бях събличал бронежилетката. Крайно време беше да ми се издължи за предаността. Но раната в главата ме извади от строя и сигурно щях да гушна букета, ако…

— Ако?

— Ако типчето не беше притичало до спешното. Насочило пистолет срещу един от лекарите и го довлякло тук. Той ме спаси.

— За бога, Хари, какви ги говориш? Защо за пръв път чувам тази история?

— Докторът веднага ме превързал и настоял да извикат линейка, но аз се свестих бързо и ме закараха у дома.

— Защо отказа да постъпиш в болница?

— Не исках да се вдига патърдия. Как я кара Бьорн? Да не е хванал някое гадже?

— Този тип… дето първо се е опитал да те застреля, а после те е спасил… кой е?

— Не е искал да ме убива, стана случайно.

— Случайно? Три изстрела на месо не ми звучат като случайност, Хари.

— Ако те тресе абстиненция след продължителен прием на виолин и държиш „Одеса“, може да се случи и на теб.

— „Одеса“?

Беате знаеше за кое оръжие става дума. Евтина реплика на руския „Стечкин“. На снимки „Одеса“-та приличаше на безформен хибрид между пистолет и автомат, споен в часовете по металообработване от ученик с посредствени заложби. Оръжието се радваше на голяма популярност сред руските урки и сред редиците на организираната престъпност, защото произвеждаше стрелба и в единичен, и в автоматичен режим. Съвсем лек натиск върху спусъка на „Одеса“-та беше достатъчен от дулото да изхвърчат два куршума. Или дори три. Изведнъж Беате се сети, че „Одеса“ стреля с редките патрони „Макаров“ от калибър 9/18 мм — мунициите, с които бе застрелян Густо Хансен.

— Много ми се ще да видя това оръжие — бавно изрече тя и забеляза как погледът на Хари заснова неспокойно из стаята.

Беате се обърна. Зад нея имаше само допотопен черен ъглов шкаф.

— Така и не ми отговори кой е бил онзи тип.

— Не е важно. Отдавна е извън твоята юрисдикция.

— Прикриваш човек, който едва не те е убил.