Ю Несбьо - Полиция

— Направо се разочаровах, че те открих толкова лесно. Кино за перверзници. Прекалено предсказуемо, не мислиш ли? — Сподавен смях. — Пък и зачервеният ти скалп свети като морски фар в залата. Май напоследък екземата ти се е обострила, Рико. Обривите се влошават при стрес, прав ли съм?

Ръката пред устата му леко отпусна натиска и Рико успя да си поеме глътка въздух. Усети миризма на винервайс и на смазка за ски.

— Носят се слухове, че си се разбъбрил пред някаква полицайка в затвора, Рико. Общи интереси?

Вълнената ръкавица пусна устата му. Рико задиша тежко, докато езикът му търсеше слюнка.

— Нищо не съм ѝ казал — изпъхтя той. — Кълна се. Защо да го правя? И без това щяха да ме пуснат след броени дни.

— За пари.

— Имам пари!

— Профука всичките си мангизи за рохипнол, Рико. Хващам се на бас, че и в момента имаш хапчета в джоба си.

— Вдругиден заминавам за Тайланд. Изобщо не се бъзикам! Повече няма да ти създавам никакви грижи, обещавам.

Рико и сам си даваше сметка, че звучи като човек, разтресен от яко шубе, но изобщо не му пукаше. Защото наистина го тресеше яко шубе.

— Споко, Рико. Нямам намерение да наранявам татуировчика си. След като съм ти позволил да забиваш игли в кожата ми, явно ти имам доверие, нали?

— М… можеш да разчиташ на мен.

— Добре. Патая звучи чудесно.

Рико не отговори. Изобщо не бе споменавал в кой град смята да отседне. Откъде… Рико потъна назад, когато мъжът зад него се хвана за облегалката му, докато се изправяше.

— Трябва да тръгвам. Чака ме работа. Стой на слънце, Рико. Казват, че помагало срещу екзема.

Рико се обърна и вдигна глава. Платнена кърпа покриваше долната част от лицето на мъжа, а очите му не се виждаха добре в тъмното. Той се наведе рязко към Рико:

— По време на аутопсията на Ванеса открили, че е пипнала венерически болести, дотогава неизвестни на медицината. Знаеше ли го? Затова те съветвам да се придържаш към собствения си вид.

Рико проследи с поглед бързо отдалечаващата се към изхода фигура. Мъжът свали кърпата от лицето си. Зелената светлина от табелката „exit“ падна върху лицето му, преди той да хлътне зад черната сукнена завеса. И сякаш кислородът отново нахлу в залата. Рико жадно го пое в гърдите си, премигвайки срещу схематичното тичащо човече на табелката.

Чувстваше се объркан.

Объркан, защото продължаваше да е жив, и още пообъркан от току-що видяното. Не го учудваше фактът, че като повечето перверзници и този си бе набелязал предварително най-близкия авариен изход; учудваше се, понеже не беше той. Имаше същия глас, смееше се по същия начин, но мъжът, когото зърна под светлината на табелката за частица от секундата, не беше Валентин.

— И се пренесе да живееш тук? — Беате огледа просторната кухня.

Навън мракът се спускаше над възвишението Холменколен и съседните къщи. Сред тях нямаше две еднакви, но всички бяха поне двойно по-големи от къщата, която Беате наследи от майка си в източната част на града, ограждаха ги двойно по-високи дувари, разполагаха с по-големи гаражи, а на пощенските им кутии се мъдреха двойни фамилни имена със съединителна чертица. Беате, поначало предубедена към западните квартали, се затрудняваше да възприеме Хари Хуле в подобна обстановка.

— Да — той наля кафе в две чаши.

— Не ти ли е… самотно?

— Мхм. Нали и ти живееш сама?

— Да, но…

Беате млъкна. Искаше да възрази, че всъщност обитава уютна, боядисана в жълто къща, построена в герхардсенски 18 18 Айнар Герхардсен (1897-1987) — норвежки политик, строител на държавата на благосъстоянието и известен като баща на нацията. — Б.пр. дух през периода на възстановяването на щетите след Втората световна война; семпла и практична къща в пълен противовес на грандоманския стил, в който състоятелните граждани на Осло си вдигаха не къщи, а цели крепости. Черният байц и масивните дървени трупи придаваха на къщата, наследство от бащата на Ракел, тягостен, неизменно мрачен вид дори в слънчеви дни.

— Ракел се прибира през уикендите — обясни Хари и поднесе чашата към устните си.

— И нещата вървят добре?

— Идеално.

Беате кимна. Забелязваше колко е променен. Около очите му се бяха нароили фини бръчици, но въпреки това изглеждаше подмладен. Титановата протеза, заместваща средния пръст на едната му ръка, издрънча леко в чашата.

— При теб как е? — поинтересува се Хари.

— Бива. Заета съм. Малката гостува на баба си в Стайншер.