Ю Несбьо - Полиция

— За лично облагодетелстване — обади се някакво момче.

Лекторът кимна приветливо.

— Звучи съвсем основателна причина, нали? Но користните престъпления рядко завършват с убийство, Ветле.

— Защото мразят някого? — предположи нечий глас с лаещия диалект от областта Сюнмьор.

— Елинг ни насочва към мотиви, свързани с убийства на емоционална основа. Хората наистина убиват от ревност; задето са били отхвърлени; за да отмъстят. Определено има резон. Друго?

— Защото са душевноболни — обади се едър, прегърбен младеж.

— Това понятие вече е излязло от употреба, Роберт — възрази онова момиче, Силие. Катрине видя как конската ѝ опашка, извита във формата на буква S, подскочи над облегалка на първия ред. — Вече се използва…

— Няма проблем, всички разбрахме какво има предвид Роберт, Силие — лекторът беше седнал на ръба на катедрата, бе изтегнал напред дългите си крака и скръстил ръце пред рекламната щампа на тениската си. — Пък и лично на мен определението „душевноболен“ ми се струва съвсем точно. Психичните отклонения обаче не са толкова обичайна причина за убийство. Разбира се, съществуват поддръжници на виждането, че убийството само по себе си е доказателство за наличие на психично заболяване у извършителя, но повечето убийства се извършват от хора с трезв разсъдък. Както материалното облагодетелстване е функция на здравия разум, така и стремежът към намирането на отдушник за натрупаните емоции е рационално обусловен. Убийците са убедени, че отнемат ли живота на своя враг, ще притъпят болката, която омразата, страхът, ревността и унижението неизменно причиняват.

— Ако приемем, че убийството носи удовлетворение… — подхвана първият младеж, — … ще ни кажете ли с колко убийци, постигнали душевен мир, сте се сблъсквали в практиката си?

Умникът на класа, предположи Катрине.

— С малцина — отвърна лекторът. — Но разочарованието след извършването на деянието не опровергава тезата, че престъплението е плод на рационални подбуди. То е акт на разума, стига убиецът да вярва, че ще постигне душевна хармония. Ала, както знаем, отмъщението е по-сладко във въображението. След като актът е извършен, гневът от изпепеляващата ревност се превръща в разкаяние, а венецът на деянията, кулминационната точка, тъй старателно подготвяна от серийния убиец, се срива до пълно разочарование и той е принуден да поднови опитите си да достигне този пик. Накратко… — Стана и се върна до дъската. — Когато говорим за убийства, в твърдението, че престъпленията не си заслужават, има доза истина. За следващия път искам всеки да си измисли причина, която би могла да го тласне към убийство. И не ми се измъквайте с разни лицемерни коректни глупости. Искам да се гмурнете в най-тъмните кътчета на душата си. Е, имайте все пак мярка. И непременно прочетете научната студия на Ауне за личността на убиеца и за създаването на психологическия му портрет. Ясно? И да, ще ви препитам какво сте научили. Затова бъдете нащрек и се подгответе добре. А сега сте свободни.

В аудиторията се разнесе силен трясък от автоматично отскачащи нагоре освободени седалки.

Катрине остана на мястото си. Проследи с поглед изнизващите се пред очите ѝ студенти. Накрая в аудиторията останаха само трима: Катрине, лекторът, който бършеше дъската, и S-образната конска опашка. Стоеше зад лектора във войнишка поза, стиснала записките си под мишница. Катрине забеляза, че девойката е стройна, а гласът, с който заговори лектора сега, претърпя коренна промяна.

— Не смятате ли, че заловеният от вас сериен убиец в Австралия е постигнал удовлетворение, погубвайки онези жени? — изчурулика глезено тя като момиче, което се умилква на баща си.

— Силие…

— Нали ги е изнасилил. Какво по-голямо удовлетворение за един маниак?

— Прочети научната студия на Ауне и ще го обсъдим следващия път, става ли?

— Добре.

Ала студентката не си тръгна. Продължаваше да стои пред него и да се полюлява на пети. „Сякаш се надига на пръсти, за да се добере до него“ — помисли си Катрине.

Лекторът обаче съвсем невъзмутимо събра материалите си в кожена чанта, все едно Силие изобщо я нямаше. Студентката се врътна рязко и тръгна бързо по стълбите към изхода. Забеляза Катрине, забави ход, изгледа я изпитателно, пак припна и се изгуби зад вратата.

— Здравей, Хари — тихо поздрави Катрине.

— Здрасти, Катрине — отвърна той, без да вдига глава.

— Изглеждаш чудесно.

— И ти така — той закопча кожената си чанта.