Ю Несбьо - Полиция

— Б-е-з к-о-м… — започна да си диктува сричка по сричка Рогер Йендем, докато се преструваше, че си записва. — Поразпитахме наоколо. Няма почти никаква информация. Продавач на близка бензиностанция разказа, че Митет спрял да зареди късно през нощта. Човекът не видял при Митет да се вози някой. Това означава ли…

— Без…

— … коментар. Според вас дали началството ще разпореди от сега нататък да носите служебното си оръжие заредено?

— Какво имаш предвид? — повдигна вежда Беате.

— Ами как какво? Пистолета в жабката на Митет. — Йендем се наведе и огледа мнително другите във волвото, за да се увери дали наистина до момента не са разполагали с това ключово сведение. — Пълнителят бил празен, макар че до оръжието стояла пълна пачка с патрони. Ако го беше заредил, вероятно сега щеше да е жив.

— Чуй ме, Йендем. Спокойно сложи знак за повторение след току-що получения отговор. Освен това предпочитам да не споменаваш пред никого кратката ни среща.

— Защо?

Двигателят изрева.

— Приятен ден, Йендем — Беате започна да вдига стъклото.

Но въпреки това чуха следващия му въпрос:

— Усещате ли липсата на сещате-се-кого?

Холм отпусна съединителя.

Катрине видя как Рогер Йендем се смали в огледалото.

Изчака да подминат възвишението Лиер и чак тогава каза каквото мисли:

— Йендем е прав.

— Да — въздъхна Беате. — Но вече няма как да разчитаме на него.

— Знам, трябва обаче да опитаме!

— Какво да опитаме? — попита Бьорн Холм. — Да изровим мъртвец от гроба?

Катрине зарея поглед в еднообразния горски пейзаж, изнизващ се покрай тях. Потъна в спомени как веднъж прелетя на борда на полицейски хеликоптер над този район — най-гъстонаселения в Норвегия. Тогава остана изумена, защото отгоре всъщност се виждаха само горски масиви и пустош. Места, където няма хора и където можеш да се скриеш. Дори тук къщите се виждаха в мрака като светли точици, шосето — като тънка ивица, прорязваща непроницаемия мрак. Бе невъзможно да видиш всичко. Необходимо беше да доловиш миризмите, да се ослушваш, да проучваш.

Почти до Аскер пътуваха при пълно мълчание и когато Катрине най-после отговори на Бьорн, никой не бе забравил въпроса.

— Да — каза тя.

Катрине Брат пресече площада пред „Шато Ньоф“ — централата на Норвежкия студентски съюз. Яки партита, готини концерти, оживени дискусии. Ето такъв имидж искаха да създадат на организацията. От време на време успяваха.

Дрескодът сред студентите се бе изменил удивително малко от годините, когато Катрине се подвизаваше тук. Пак същите тениски, дълги панталони, нърдски очила, ретро якета — шушлякови или заемки от войнишките униформи. Тази своеобразна преданост към един и същи стил се опитваше да прикрие несигурността на средностатистическия кариерист, който се мъчи да изглежда като небрежняга-тарикат; страха от социален и професионален провал. Ала тези студенти се благодаряха всеки ден, задето не принадлежат към клетниците от другата страна на площада, накъдето се бе запътила Катрине.

Неколцина от тях вървяха срещу Катрине. Бяха излезли от портата пред кампуса, която приличаше на затворнически портал. Носеха черни полицейски униформи, на вид винаги широки, независимо колко са вталени. Катрине разпознаваше отдалече първокурсниците. Стараеха се да изпълват с тяло униформата и си бяха нахлупили фуражките ниско на челата, било за да прикрият ниското си самочувствие зад мрачна фасада, било за да си спестят леко презрителните или съчувствени погледи на връстниците си в другия край на площада. А връстниците им бяха нормални, свободни, самостоятелни; позволяваха си да проявяват критичност към системата и да се изживяват като мислещи интелектуалци; хилеха се подигравателно иззад дългите си омазнени коси, докато се приличаха на стълбите, извисени в падението си, докато дърпаха демонстративно от цигари, които — те знаеха това — в очите на клетниците от Полицейската академия изглеждаха коз.

Според питомците на Академията именно онези бяха наистина младите; галениците на обществото с правото да грешат, на които тепърва им предстоеше да вземат важни житейски решения, вместо животът им да е вече безвъзвратно предопределен.

Такива чувства владееха Катрине, докато учеше в Полицейската академия. Навярно единствена тя бе изпитвала непреодолима нужда да изкрещи, че никой не знае каква е, защо е избрала да стане полицай и какво смята да прави през остатъка от живота си.