Ю Несбьо - Полиция

Онзи се засмя тихо.

— Но аз говорех за Небесното царство, Митет. Аз не съм Исус. От мен няма как да получиш прошка. — Кратко мълчание. — И да, повредих и двете спирачни системи.

За миг на Антон му се стори, че чува как спирачната течност капе под шасито, но после разбра, че всъщност собствената му кръв капе от брадичката му върху коленете. Беше обречен. Предстоящата смърт изведнъж се превърна в неизбежен факт, но цялото му тяло полазиха ледени тръпки и крайниците му съвсем се сковаха, сякаш трупното вкочаняване вече бе започнало. Но защо убиецът продължаваше да седи до него?

— Страхуваш се от смъртта — установи гласът. — Тялото ти отделя миризма. Усещаш ли я? Така мирише адреналинът: на лекарства и на урина. В старческите домове и в кланиците се усеща същата миризма. Миризмата на смъртен страх.

Антон се задъха, все едно въздухът в купето беше на свършване.

— Самият аз изобщо не се боя от смъртта — продължи гласът. — Не е ли странно, че съм се сбогувал с нещо, фундаментално заложено у човека — страха от смъртта? Той, разбира се, се свързва с желанието за живот, но само отчасти. Мнозина прекарват целия си живот някъде, където не искат да бъдат, само защото се боят, че всяко друго място би било по-лошо. Не е ли тъжно?

Антон имаше чувството, че се задушава. Никога не бе страдал от астма, но беше присъствал неведнъж на пристъпите на Лаура. Беше виждал паническото, умолително изражение на лицето ѝ, беше изпитвал отчаяние, задето е безсилен да ѝ помогне. Неведнъж бе попадал в ролята на безпомощен зрител на паническите ѝ опити да си поеме въздух. Ала частица от него изпитваше и любопитство. Искаше да разбере, да изпита какво е чувството да се намираш на прага на смъртта, да се усещаш напълно безпомощен и принуден да понесеш страданието, което ти се изпраща.

Вече знаеше.

— За мен смъртта е по-хубаво място — продължи напевно гласът. — Но не мога да те придружа дотам, Антон. И сам се досещаш, че ми предстои още много работа.

Антон отново чу същото хрущене. Наподобяваше дрезгав глас, който започва изречението с бавна скорост, която обаче тепърва щеше да се ускори. Антон не можеше да натисне по-надолу педала на спирачката. Вече бе потънал до дъно.

— Сбогом.

Антон усети хладния полъх при отварянето на вратата до съседната седалка.

— Пациентът… — простена Антон.

Взираше се право напред, към ръба на бездната, към мястото, където всичко изчезваше. С крайчеца на окото си забеляза, че онзи се обърна към него.

— Какъв пациент?

Антон облиза горната си устна с език и усети вкуса на нещо мокро, сладникаво и метално. Овлажни гърлото си и си възвърна гласа.

— Пациентът от Държавната болница. Приспаха ме, преди да го убият. Ти ли го направи?

За няколко секунди чуваше само дъжда. Нима има по-прелестен звук от звука на сипещ се в мрака дъжд? Ако можеше да избира, би слушал този звук дни наред. Година след година. Щеше да слуша прехласнат, да се любува на всяка отпусната му секунда.

Тялото до него се раздвижи и Антон усети как колата се повдигна, след като се освободи от тежестта на другия. Вратата се хлопна с меко щракване. Антон остана сам. И ето че те се задвижиха. Гумите едва-едва хрущяха по камъчетата. Познатият хрипкав шепот. Ръчната спирачка. Петдесет сантиметра я деляха от дясната му ръка. Антон се опита да откопчи ръцете си от волана. Дори не усети болка, когато пластирите разкървавиха кожата му. Дрезгавият шепот се усили. Антон знаеше, че е прекалено висок и скован, за да вдигне крака си и да го подпъхне под ръчната спирачка. Затова се наведе напред, захапа върха на лоста, усети как пластмасата опря о небцето му, дръпна лоста, но той се изплъзна. Опита отново. Знаеше, че е твърде късно, ала предпочиташе да умре така: борейки се; отчаян, но жив. Извърна се и пак захапа лоста.

И изведнъж се възцари тишина. Шепотът заглъхна, дъждът спря. Не, не беше спрял. Просто Антон не го чуваше, защото падаше. Увисна в безтегловност и се завъртя като в бавен валс, както онзи път, когато танцуваше с Лаура под погледите на техни познати. Въртеше се около оста си, бавно, с плавни полюлявания, раз-два-три, само че този път беше сам. Пропадаше в тази чудновата тишина. Летеше надолу заедно с дъжда.

Лаура Митет ги погледна. След като ѝ позвъниха, слезе пред блока в жилищния комплекс „Елвепаркен“ и застана пред тях по пеньоар, със скръстени ръце. Трепереше от студ. Според часовника беше нощ, но в Драменската река вече проблясваха първите слънчеви лъчи. За няколко секунди Лаура се отнесе. Откъсна се от мястото, където се намираше в момента, престана да ги чува и виждаше единствено реката. Вглъби се в себе си и си помисли, че Антон не е бил точният човек за нея. Не бе успяла да срещне точния човек или поне не бе успяла да се омъжи за него. Падна ѝ се Антон, който ѝ изневери, преди да измине дори година от сватбата им. Той така и не разбра, че го е разкрила. Лаура би изгубила твърде много, ако му бе поискала сметка. А подозираше, че и в момента Антон върти любов с друга жена. Позна по престорено небрежното изражение, с което ѝ сервираше нелепи оправдания, както и онзи път. Пак му друснали неочаквано извънредно дежурство. Закъснял заради натовареното движение. Мобилният му бил изключен, защото батерията паднала.