Ю Несбьо - Полиция

Бяха двама. Мъж и жена в спретнати, безупречно изгладени униформи. Сякаш бяха извадили служебното си облекло току-що от гардероба. Гледаха сериозно, почти изплашено. Обърнаха се към нея с „госпожо Митет“. Никой не я наричаше така. Лаура и бездруго би се подразнила от подобно обръщение, защото съдържаше неговото име, а тя стотици пъти бе съжалявала, че го е приела.

Изкашляха се. Имаха да ѝ съобщят нещо. Е, какво чакаха? Тя вече се досещаше. Идиотско траурните им физиономии говореха достатъчно красноречиво. Лаура побесня. Усети как лицето ѝ се сгърчи и се превърна в нещо, което тя не искаше да бъде. Не желаеше да ѝ натрапват роля в цялата тази трагикомедия. Казаха нещо. Какво? На норвежки ли говореха? Думите им ѝ звучаха безсмислено.

Впрочем, тя и не бе търсила истински точния човек. И никога не бе искала да носи името му.

Досега.

Черният фолксваген „Шаран“ се издигаше бавно и въртеливо към синьото небе. Като ракета на свръхзабавен каданс, помисли си Катрине, докато гледаше опашката. Тя не бълваше огън и дим, както се очаква от космическа ракета. Оттам, от вратите и от багажника на потрошения автомобил течеше вода. Струите постепенно се накъсаха на капки, които блестяха на слънцето, докато се сипеха в реката.

— Миналия път се наложи да изтеглим колата с въжета — поясни местен полицай.

Стояха пред отдавна закрития дърводелски цех. Червената боя се бе олющила, всички прозорци бяха счупени. Повехналата трева приличаше на нацистки бретон, сресан в посоката, в която бе текла водата снощи. В сенчестите места се спотайваха сиви петна от мокър сняг. Подранила пойна птица чуруликаше оптимистично и обречено, а реката клокочеше доволно.

— Но този път заседнала между два камъка и се оказа по-лесно да я извадим с кран.

Катрине плъзна поглед по реката. По-нагоре, над дърводелския цех, водоемът беше преграден с дига и от мястото, където стоеше, се виждаше как водата едва-едва тече между едрите сиви камъни, поели падащата кола. Слънцето проблясваше в парчета стъкло. Вдигна очи по отвесната скална стена. Тук добиваха прословутия драменски гранит. В далечината се очертаваше част от задницата на крана, а над нея — жълтата му стрела. Надяваше се колегите ѝ да са извикали машина с достатъчна товароподемност.

— Щом сте разследващи, защо не се качите горе при другите? — попита полицаят, който ги пропусна през загражденията, след като огледа щателно служебните им значки.

Катрине сви рамене. Не можеше да му разкрие, че са тук един вид нелегално. Четирима полицаи без официално пълномощие и право на достъп, получили задача, чието естество изискваше да не се мяркат пред официалната разследваща група.

— И оттук виждаме каквото ни е нужно — увери Беате Льон местния си колега. — Благодарим за съдействието.

— Ама моля ви се.

Катрине Брат изключи айпада си. Досега бе сърфирала из списъците с изтърпяващи наказание в норвежките затвори. Забърза след Беате Льон и Столе Ауне, които вече бяха прескочили загражденията и вървяха към волвото на Бьорн Холм, прехвърлило трийсетака. Самият собственик на возилото се спусна от върха на възвишението по стръмната чакълеста пътека и ги настигна тъкмо когато наближаваха допотопната кола, лишена от екстри като климатик, въздушна възглавница или централно заключване, но пък украсена с две ленти с шахматна шарка, които минаваха през предния капак, покрива и задницата. Съдейки по ускореното дишане на Холм, Катрине предположи, че ако Бьорн се яви сега на приемен изпит за Полицейската академия, ще го скъсат за незадоволителна физическа подготовка.

— Е? — обърна се към него Беате.

— Лицето е почти обезобразено, но твърдят, че трупът най-вероятно е на Антон Митет — Холм си свали растафарската шапка и избърса с нея запотеното си топчесто лице.

— Митет… Разбира се… — промърмори Беате.

Колегите ѝ се обърнаха към нея.

— Местен полицай. Онзи, дето застъпи след дежурството на Сиверт в Маридален. Сещаш ли се, Бьорн?

— Не — отвърна Холм без видими признаци на стеснение.

Катрине предположи, че Бьорн просто е свикнал със свръхчовешките способности на шефката си.

— Работеше в Драменската полиция. Участваше в един етап от разследването на предишното убийство, извършено тук.

Катрине поклати изумено глава. Беше склонна да приеме за нормално Беате да реагира светкавично. В същия момент обаче във вътрешната мрежа постъпи съобщение за автомобил, паднал в Драменската река и Льон нареди на целия новосформиран екип незабавно да се отправи натам, защото си спомни, че преди няколко години там е бил убит някой си Рене Калснес. Катрине се смая как така Беате си спомня дори името на драменски полицай, взел участие в етап от разследването.