Ю Несбьо - Полиция

Антон натисна копчето и страничният прозорец се смъкна. В колата нахлу хладен, влажен въздух. В ръба на стъклото се удариха няколко едри, тежки капки и напръскаха врата му.

— Е? Къде…

Антон премига. Не беше сигурен дали бе успял да довърши изречението си. Сякаш времето направи скок. Както когато гледаш филм и липсва плавен преход между отделните сцени. Не знаеше какво точно му стана, но за малко беше изгубил съзнание. Погледна в скута си. Върху коленете му проблясваха парчета натрошено стъкло. Вдигна глава. Горната част на прозореца беше счупена. Отвори уста да попита какво става. Чу свистене, досети се откъде е дошло и понечи да вдигне ръка, но закъсня. Шум от трошащи се кости. Осъзна, че това е черепът му. Нещо в главата му се разпадна. Посегна да се защити, изкрещя. Докопа скоростния лост, за да превключи на заден ход. Лостът обаче не помръдна. Всичко се случваше толкова бавно. Антон искаше да отпусне съединителя и да даде газ, но това само щеше да го отведе право към ръба на пропастта. Към реката. Четирийсет метра. Истинско… истинско… Антон дърпаше ли, дърпаше лоста. Вече чуваше дъжда по-ясно. Хладният въздух облъхна цялата му лява страна. Някой беше отворил вратата. Съединител… Къде остана кракът му? Истинско дежа-вю. Заден ход. Така.

Микаел Белман се взираше в тавана. Слушаше успокояващото трополене на дъжда по покрива. Холандски керемиди. Гарантирана четирийсетгодишна трайност. Микаел се питаше какъв ли ръст бележат продажбите след въвеждането на тази гаранция. Навярно производителят печеше достатъчно, за да покрие обезщетенията за счупени или протекли керемиди. Потребността от гаранция за трайност — фундаментална човешка потребност.

Ула лежеше, положила глава върху гърдите му.

Поговориха. Надълго и нашироко. Отдавна не бяха водили такъв разговор. Тя плака. Не с онези трагични ридания, които той ненавиждаше, а с кротки сълзи, пропити не толкова с болка, колкото с тъга по нещо безвъзвратно изгубено. Тези нейни сълзи му показаха, че във връзката им е имало нещо много ценно, което заслужава да тъгуваш по него. Преди да я види разплакана, Микаел не си бе давал сметка за това. Сълзите ѝ му го припомниха. Вдигнаха неизменната преграда между мислите и чувствата на Микаел. Ула плачеше и заради себе си, и заради него, както бе правила винаги. Когато се смееше, пак се смееше и за двамата.

Микаел се опита да я утеши. Погали я по косата. Остави сълзите ѝ да напоят светлосинята му риза, изгладена от Ула предния ден. После, почти по невнимание, я целуна. Или го стори съзнателно? От любопитство? Любопитство как ще реагира тя. Водеше го същото любопитство като едно време, когато, като млад следовател, разпитваше заподозрените по деветстепенния модел на Инбау, Рийд и Бъкли и натискаше копчетата на емоциите им, за да провери каква реакция ще отключи.

Първоначално Ула не отвръщаше на целувките му. Само се вцепени. После, лека-полека, започна да се отпуска. Микаел я познаваше и този път тя го изненада. Сякаш изчакваше, двоумеше се. Затова започна да я целува още по-страстно и успя да я предразположи. Ула го завлече към леглото, разкъса дрехите си и в мрака Микаел отново си го помисли: да можеше на нейно място да е Густо. Още преди да се мушнат под завивките, ерекцията му падна.

Оправда се с натрупаната умора. С напрегнатото всекидневие. С обърканата ситуация, със срама от изневярата. И побърза да уточни, че онази, другата, няма нищо общо със случилото се току-що. Всъщност и пред себе си Микаел призна, че причината за засечката се крие съвсем другаде.

Пак затвори очи. Не го ловеше сън. Мъчеше го безпокойство — безпокойството, с което се будеше всяка сутрин през последните месеци. Смътно предчувствие за предстоящо нещастие. Известно време се опитваше да го отдаде на кошмари, но после разбра, че причината е съвсем различна.

След малко нещо пак го накара да отвори очи. Светлина. Бяла светлина, отразена в тавана. Идваше от пода до леглото. Микаел се завъртя и погледна екрана на телефона си. Не го изключваше, само го привеждаше в тих режим. С Исабеле се бяха разбрали да не си изпращат съобщения нощем. Той дори не я беше питал защо тя не иска да получава есемеси в малките часове. А когато ѝ заяви, че за известно време не могат да се виждат, тя го прие с привидно безразличие. Ако и да се досещаше, че „за известно време“ спокойно можеше да се зачеркне.

Микаел отвори съобщението и си отдъхна. Беше от Трюлс. Странно. Сигурно Бийвъс се бе натряскал или го бе изпратил на Микаел по погрешка. Вместо да го адресира до някоя мацка. Съобщението се състоеше от две думи: