Ю Несбьо - Полиция

Трюлс обаче изглеждаше доволен. Смееше се. Веднъж, през юношеските им години, Микаел му обърна внимание, че смехът му плаши хората, и го посъветва да се упражнява да се смее по-нормално, по-приятно. Тогава Трюлс загрухтя още по-силно. Вдигна пръст и посочи Микаел. Не каза нищо, само продължи да се хили с противния си смях.

— Кога ще изплюеш камъчето? — попита Трюлс, докато пъхаше патрони в пълнителя на пистолета си.

— За кое?

— За парите в сметката ми.

Микаел прехвърли тежестта на другия си крак.

— Затова ли ме покани да постреляме заедно? За да те питам?

— Не те ли интересува откъде съм се сдобил с толкова кинти?

— И защо да ме интересува?

— Нали си главен секретар.

— А ти си решил да мълчиш по въпроса. Според мен е глупаво, но уважавам решението ти.

— Наистина ли? — Трюлс щракна пълнителя. — Или по-скоро си траеш, защото знаеш откъде са дошли мангизите, Микаел?

Сега Микаел си даде сметка кое се е променило у приятеля му от детинство. Отново се бе появил онзи налудничав блясък в очите му. Същият блясък се появяваше, когато в гимназията в Манглерю по-големите момчета скачаха да бият красивия отворко, който се уреди с Ула. Тогава Микаел винаги се криеше зад Трюлс. И го насъскваше срещу тях. Насъскваше краставата хиена, понесла толкова много юмруци, че ѝ бе все едно дали ще изяде още няколко. С времето обаче дангалаците схванаха, че докато налагат Трюлс, самите те отнасят немалко пердах, и не им отърваше да му се нахвърлят. Защото когато в очите на Трюлс се появеше онзи блясък, блясъкът на разярена хиена, той беше готов да умре и захапеше ли, не пускаше. Сключваше челюсти и стискаше, докато жертвата не се предаде или докато някой не го откопчи от нея със сила. С течение на времето този блясък започна да се появява все по-рядко и по-рядко. Микаел го видя, когато се разправяха с онзи педал в гаража, и, последно, когато му съобщи, че го отстранява от служба. Този път обаче блясъкът не изчезна. Продължи да тлее в очите на Трюлс, все едно е пипнал треска.

Микаел поклати бавно глава.

— Какви ги дрънкаш, Трюлс?

— Нищо чудно парите да са дошли от теб. Защо, например, през цялото време да не си ми плащал именно ти? И дори да си ме препоръчал на Асаев.

— Май си се надишал с прекалено много барутен дим, Трюлс. Никога не съм имал вземане-даване с Асаев.

— Дали да не го питаме?

— Рудолф Асаев е мъртъв.

— Адски удобно, нали? Всички, които знаеха нещо, изведнъж се оказаха мъртви.

„Всички. С изключение на теб“ — добави наум Микаел.

— С изключение на мен — ухили се Трюлс.

— Трябва да вървя — Микаел свали хартиената мишена и я сгъна.

— А, вярно. Редовната среща в сряда.

— Моля? — вцепени се Микаел.

— Спомням си, че всяка сряда се налагаше да си тръгваш по това време.

Микаел го огледа изпитателно. Смущаваше го фактът, че въпреки двайсетгодишното си познанство с Трюлс не бе сигурен доколко глупав е приятелят му.

— Точно наблюдение. Но нека те предупредя, че за теб е най-добре да запазиш предположенията си в тайна. В положението, в което се намираш, най-много да загазиш още повече. И не ме обременявай с подробности. Ако ме призоват за свидетел, ще ми бъде трудно да лавирам. Ясно?

Трюлс обаче вече си беше сложил антифоните и се бе обърнал към мишената. И двете му очи бяха отворени зад стъклата на предпазните очила. Блясък. Два. Три. Пистолетът се мъчеше да се отскубне, ала Трюлс го стискаше здраво. С безмилостната захапка на хиена.

На паркинга Микаел усети вибрации в джоба. Извади телефона си. Търсеше го Ула.

— Свърза ли се с фирмата за унищожаване на вредители?

— Да — излъга Микаел, напълно забравил за този ангажимент.

— Какво казаха?

— Че миризмата, която усещаш от терасата, може да е от умряла мишка или плъх в бетона. С времето ще изгние и миризмата ще изчезне от само себе си. Не ни съветват да разбиваме терасата.

— Трябваше да извикаш строител да излее терасата, вместо да разчиташ на Трюлс.

— Не съм го молил, вече ти казах. Той я изля посред нощ по своя инициатива. Къде си, скъпа?

— Отивам на среща с приятелка. Ще се прибереш ли за вечеря?

— Разбира се. И не мисли повече за терасата, нали, скъпа?

— Добре.

Микаел затвори. Два пъти повтори обръщението „скъпа“ и втория път сякаш прозвуча фалшиво. Запали колата, натисна газта, отпусна съединителя и усети приятния допир до облегалката, когато новото ауди набра скорост по паркинга. Представи си Исабеле и усети бурен приток на кръв по тялото си. И — парадоксално, но факт — осъзна, че изобщо не е излъгал Ула. Любовта му към нея добиваше най-конкретни измерения, когато му предстоеше да изчука друга жена.