Ю Несбьо - Полиция

— Демонът на гърдите му — подхвана Беате. Държеше в ръка снимката. — Все едно иска да се измъкне. От някакъв затвор. От собственото си тяло. Или от мозъка си. Точно като Снежния човек. Навярно е един от онези. — Беате вдигна глава и по устните ѝ пробяга усмивка. — С вас съм.

Хаген погледна другите. Един по един кимнаха утвърдително.

— Добре. Аз ще продължавам да оглавявам официалната разследваща група, а Катрине ще бъде формален лидер на тази. Понеже тя е служител на полицейски окръг Берген и Хурдалан, законът не ви задължава да докладвате на главния секретар на полицейските подразделения в Осло.

— Значи работим за Берген. Че какво лошо има? Наздраве за Берген, колеги! — предложи Беате.

Вдигнаха чаши.

Излязоха на тротоара пред „Юстисен“. Ръмеше лек дъждец, а въздухът миришеше на чакъл, бензин и асфалт.

— Ще използвам възможността да ви благодаря, че ме приехте обратно — Столе Ауне закопча палтото си марка „Бърбери“.

— Победимите отново са в действие — пошегува се Катрине.

— Точно като едно време — добави Бьорн и се потупа доволно по корема.

— Почти. Само един липсва — напомни Беате.

— Ей! — спря я Хаген. — Нали се разбрахме да не го споменаваме. Няма го и толкова.

— Той никога няма да изчезне съвсем, Гюнар.

Хаген въздъхна. Погледна към небето. Сви рамене.

— Сигурно. Една курсантка от Полицейската академия, която дежуреше пред стаята в Държавната болница, ме попита дали се е случвало Хари Хуле да не разкрие случай, с който се е захванал. Отначало взех интереса ѝ за чисто любопитство. Навярно го познава и затова разпитва, предположих аз. Отговорих, че Хари не е успял да разнищи убийството на Густо Хансен. Днес обаче разбрах от секретарката ми, че е получила обаждане от Полицейската академия с молбата да изпрати копия от всички материали по делото. — Хаген се усмихна печално. — Навярно въпреки всичко Хари е на път да се превърне в легенда.

— Хари винаги ще бъде помнен — каза Бьорн Холм. — Няма да се появи по-добър от него. Нито дори равностоен.

— Прав си, но пък тук има четирима души, които кажи-речи са го настигнали, нали?

Спогледаха се. Кимнаха. Сбогуваха се с късо, здраво ръкостискане и се пръснаха в три различни посоки.

Микаел Белман фиксира фигурата над мушката на пистолета. Присви едното си око, бавно натисна спусъка назад, усещайки ударите на сърцето си. Биеше спокойно, но тежко. Върховете на пръстите му се изпълниха с кръв. Фигурата не се местеше. Микаел имаше такова усещане, защото самият той не стоеше неподвижно. Отпусна пръста върху спусъка, пое си дъх и пак се прицели. Взе фигурата на мушка и дръпна спусъка. Фигурата подскочи. Както се очакваше. Уби я. Микаел Белман знаеше, че я е уцелил в главата.

— Донесете тялото за аутопсия — провикна се той и отпусна своя „Хеклер и Кох“.

Свали си антифоните и предпазните очила. Чу електрическото бръмчене на стоманената тел и видя приближаващата се фигура. Тя спря на половин метър от Микаел.

— Не е зле — отбеляза Трюлс, пусна копчето и бръмченето секна.

— Става.

Микаел огледа хартиената мишена. В горната част на тялото и в главата зееха дупки. После посочи мишената в съседната писта. Главата ѝ беше отнесена.

— Но не мога да се меря с теб.

— Достатъчно добър си, за да минеш теста. Чух, че тази година над десет процента не са го издържали.

Трюлс смени мишената с обиграни движения, натисна копчето и хартиената фигура се отдалечи. Спря на двайсет метра от стрелците върху металната плоскост, осеяна със зелени петна. Микаел чу звънък смях. Две млади жени доближиха глави и ги стрелнаха крадешком. Навярно курсантки от Полицейската академия, които го бяха познали. Всички звуци тук имаха собствена честота и дори пукотът на изстрелите не пречеше на Микаел да чуе как куршумът шибва хартията и оловото шляпва металната плоскост, а после куршумът издрънчава в кутията, поставена под мишената.

— Повече от десет процента от гилдията не може да защитава себе си или други хора. Какво ще кажете, господин главен секретар?

— Не всички полицаи имат възможност да се упражняват в стрелба колкото теб, Трюлс.

— Защото нямат толкова свободно време, това ли намекваш?

Трюлс се засмя с дразнещото си грухтене. Микаел Белман погледна своя подчинен и приятел от детинство. Кривите зъби, за които родителите му не се бяха погрижили; червените венци. Уж всичко беше както преди, но не съвсем. Новата подстрижка? Или отстраняването? Такива събития често събарят хора, които никой не смята за чувствителни. Най-вече такива хора, защото те не се освобождават навреме от чувствата си, а ги затварят в себе си с надеждата с времето да им мине. Ето такива хора превъртат. И си пръсват мозъка с един куршум.