Ю Несбьо: Полиция

Столе Ауне обаче таеше съмнения, че за полицейското ръководство е по-важен друг аспект. Поставяйки на покойния сериен убиец диагнозата шизофрения, Ауне всъщност пресичаше в зародиш дискусия, която вещаеше редица проблеми: защо именно полицейски служител стои зад зверските деяния? Фолкеста наистина беше бивш полицай, но все пак принадлежеше към гилдията. Какво говореше този факт за полицията като професионално съсловие и за полицейската култура?

А сега можеха преспокойно да погребат обществената полемика, защото виден психолог бе оповестил заключението, че Арнол Фолкеста е луд. А за лудостта обяснение няма. Тя просто съществува. И подобно на природна стихия се разразява изневиделица. Такива неща се случват. А когато бедствието отмине, ни остава само да продължим напред. Какво друго можем да сторим?

Ето така разсъждаваха Белман и неговите поддръжници.

Засега обаче Столе възнамеряваше да остави този случай да отлежи. Подновяваше целодневната си заетост в кабинета, но Гюнар Хаген беше заявил, че иска отбора от Котелното да се превърне в група за бързо реагиране, нещо като „Делта“. Вече предложиха на Катрине щатно място като следовател в Отдела за борба с насилието и тя възнамеряваше да приеме офертата. По нейни думи имала доста основателни причини да се премести от величествения, красив Берген в окаяната столица.

Органистът раздвижи краката си, Столе чу скърцането на педалите, разнесе се мелодия. По пътеката се зададоха невестата и женихът. Вече брачна двойка. Не им се налагаше да кимат наляво и надясно като по филмите, защото гостите бяха малобройни и двамата съпрузи ги обхващаха с един поглед.

Почерпката щеше да се състои в ресторант „Скрьодер“. Редовният пристан на Хари едва ли беше най-подходящият избор за сватбено тържество, но Хари се оправда, че Ракел, а не той, настояла да се спрат на „Скрьодер“.

Присъстващите се обърнаха след младоженците, които продължиха напред към вратата покрай празните редици с пейки. Към юнското слънце, помисли си Столе. Към светлината. Към бъдещето. Тримата — Олег, Ракел и Хари.

— Ама че си и ти, Столе — Ингри дръпна кърпичката от джоба му и му я подаде.

Аурура седеше на резервната скамейка и слушаше радостните възгласи на съотборничките си след отбелязаното попадение.

За днес се очертаваше втора победа и тя си напомни непременно да изпрати есемес на баща си. На самата Аурура ѝ беше безразлично дали ще спечелят, или ще загубят. Майка ѝ също не се вълнуваше, но виж, баща ѝ посрещаше всяка победа в регионалното първенство с небивало въодушевление, все едно дъщеря му е спечелила световния шампионат по хандбал.

Понеже Емилие и Аурура играха през целия първи мач, сега треньорът ги остави да почиват. Аурура започна да брои зрителите по трибуните зад половината на противниковия отбор. Оставаха ѝ само две редици. Повечето бяха родители и състезатели от други отбори, участващи в турнира, но ѝ се стори, че мерна познато лице.

— Защо не следиш играта? — смушка я Емилие.

— Следя я. Просто… Виждаш ли онзи мъж горе на третия ред? Дето седи далече от другите. Познат ли ти е?

— Не знам, много ми е далече. Съжаляваш ли, че не отиде на сватбата?

— Не, там ще са само възрастни. Ходи ми се до тоалетната, ще дойдеш ли?

— Ама мачът не е свършил. Ако треньорът реши да ни пусне в игра?

— Няма. Сега загряват Шарлоте и Катинка. Ела де.

Емилие я изгледа удивена. Аурура знаеше какво си мисли момичето: Аурура никога не моли да я придружават до тоалетната. Никога не си търси компания, за да я изпратят донякъде.

Емилие се поколеба. Обърна се към игрището. Погледна треньора, застанал на страничната линия със скръстени ръце. И поклати отрицателно глава.

Аурура обаче не можеше да устиска до края на мача, когато всички ще се втурнат вкупом към съблекалните и тоалетните.

— Няма да се бавя — прошепна тя, стана и се затича към стълбите. На изхода към съблекалните се обърна и погледна трибуните.

Затърси познатото лице, но не го откри. Спусна се бързешком надолу.

Мона Гамлем стоеше сама на гробището до църквата „Брагерне“ в Драмен. Дойде от Осло с колата и доста се полута, докато открие храма. После се наложи да помоли да я упътят до гроба. Кристалите около името на надгробния камък блестяха под слънчевата светлина. Антон Митет. Сега блести по-силно, отколкото приживе, помисли си тя. Но той я бе обичал. Тя беше сигурна. И тя го бе обичала. Мона пъхна ментова дъвка в устата си. Сети се какво ѝ бе казал той, докато я караше към дома ѝ след дежурството в болницата първия път, когато се бяха целунали: че му харесва ментовият вкус на езика ѝ. Третия път, докато стояха в колата пред дома ѝ, тя се наведе към него, свали ципа му и — преди да се заеме — дискретно извади дъвката от устата си и я лепна под седалката му. Веднага щом приключи, лапна нова дъвка, преди да се целунат. Антон ѝ липсваше. Нямаше право да тъгува по него и това правеше тъгата още по-непоносима. Мона Гамлем чу хрущенето на стъпки по чакълестата пътека зад гърба си. Навярно идваше другата. Лаура. Мона Гамлем тръгна напред, без да се обръща. Опита се да прогони сълзите, напиращи в очите ѝ, и да не се отклонява от пътеката.