Ю Несбьо: Полиция

Бавно плъзна поглед над събралите се.

Трюлс Бернтсен седеше в сузукито си. Беше спуснал прозореца, за да чува органовата музика от малката църква. Слънцето грееше от безоблачното небе. Напичаше адски гадно. Трюлс не харесваше квартал „Опсал“. Бъкаше от хулигани. Тук неведнъж беше пускал юмруците си в действие. И неведнъж беше ял бой. Ала никога досега не го бяха пребивали толкова жестоко, колкото на улица „Хаусман“. За щастие пораженията се оказаха по-безобидни, отколкото изглеждаха. Като си толкова грозен, с какво ще те притеснят няколко белега, а мозъчното сътресение едва ли е опасно за човек без грам сиво вещество, подхвърли в болницата Микаел. Каза го на шега и Трюлс се опита да му покаже, че оценява хумора му, като загрухтя, но счупената челюстна кост и строшеният нос го боляха ужасно.

Продължаваше да приема силни болкоуспокояващи, а главата му беше цялата с лепенки. Бяха му забранили да шофира, но вече не го свърташе у дома. Не можеше да чака, докато световъртежът изчезне и раните заздравеят. Дори Меган Фокс започна да му писва, пък и докторът го предупреди да не гледа телевизия. Затова предпочете да дойде тук. Да седи в колата пред църквата, за да… защо всъщност? Да покаже уважението си към мъж, когото никога не бе уважавал? Да направи безсмислен жест към презрян идиот, който сам не си знае интереса и спасява кожата именно на човека, от чиято смърт има най-голяма полза? Трюлс тегли една майна на цялата история. Искаше само да се върне на работа веднага щом се повъзстанови. Тогава този град пак щеше да стане негов.

Ракел си пое въздух и го издиша. Пръстите ѝ, стиснали букета, плувнаха в студена пот. Тя се взираше към вратата. Мислеше за хората в църквата. Приятели, роднини, познати. Мислеше и за свещеника. Не бяха чак толкова многобройни, но чакаха. Не можеха да започнат без нея.

— Обещаваш ли да не плачеш? — попита Олег.

— Не — тя се усмихна бързо и го погали по бузата.

Беше се източил много. И се бе разхубавил. Стърчеше над майка си. Чак когато влязоха в магазина, избраха тъмен костюм и продавачът взе мерките на Олег, Ракел съзна, че синът ѝ почти е стигнал 193-сантиметровия ръст на Хари.

Тя въздъхна.

— Да влизаме — и хвана Олег под ръка.

Той отвори вратата, църковният служител в преддверието му кимна и двамата тръгнаха по пътеката между пейките. Докато гледаше обърнатите към нея лица, Ракел усети, че притеснението ѝ се изпарява. Да присъства тук, не беше нейна идея. Тя всъщност се противопостави, но накрая Олег успя да я склони. Той изтъкна, че най-правилно е всичко да приключи така. Използва точно тази дума: приключи. Ала нима това не беше преди всичко ново начало? Отваряне на нова глава в живота им? Така го чувстваше Ракел. И изведнъж всичко ѝ се стори съвсем естествено. Да бъде тук точно сега.

Усети как на лицето ѝ разцъфва усмивка. Усмихна се на усмихнатите лица. И за миг си помисли колко конфузно ще се получи, ако някой от присъстващите или самата тя се разхили. Мисълта за прихващите хора — нещо, което би следвало да я ужаси — я напуши на смях. Не се смей, заповяда си тя. Сега не бива. Ракел забеляза, че Олег, до момента най-съсредоточено полагал усилия да върви в такт с музиката, усети флуидите от нея. Стрелна го с поглед. Срещна удивеното му, предупредително изражение. Олег нарочно отвърна поглед, защото бе забелязал напиращия у майка му смях. В този миг, точно тук. Реакцията ѝ му се стори толкова неуместна, че едва не прихна сам.

За да отвлече мислите си от смеха, да ги насочи към нещо друго, към предстоящото, към сериозния миг, Ракел прикова поглед в чакащия до олтара. Хари. В черно.

Стоеше обърнат към тях, а на лицето му — едновременно красиво и крайно отблъскващо — се бе залепила идиотска широка усмивка. Изправен и горд като петел. Когато двамата с Олег застанаха гръб до гръб в магазин „Гюнар Йойе“, продавачът установи с помощта на шивашкия метър, че ги делят само три сантиметра в полза на Хари. И двамата мутанти плеснаха длан в длан, все едно приключиха съревнованието с резултат, задоволителен и за двамата.

В момента обаче Хари имаше много зрял вид. Лъчите на юнското слънце, проникващи през витражите, го обвиваха в небесно сияние и го правеха да изглежда още по-висок от обикновено. И спокоен както винаги. В началото Ракел недоумяваше как е възможно да запази душевното си равновесие след случилото се. Но после неговото спокойствие, непоклатимата му увереност, че всичко е приключило благополучно, ѝ подействаха заразително. През първите няколко седмици след нахлуването на Арнол тя не можеше да спи, макар Хари непрекъснато да беше до нея и да ѝ шепнеше, че всичко е свършило. Че е завършило благополучно. И вече са извън опасност. Повтаряше ѝ едно и също вечер след вечер, един вид приспивна мантра, която първоначално не ѝ беше достатъчна. Постепенно обаче Ракел започна да му вярва. И след още няколко седмици сама се убеди в думите на Хари: всичко бе приключило благополучно. И започна да спи. Дълбоко и без да помни сънищата си. Будеше се чак когато сутрин Хари се измъкваше внимателно от постелята, мислейки си, че тя не го е усетила. Ракел се преструваше на заспала, защото знаеше колко горд и доволен ще се почувства Хари, ако тя се „събуди“ чак след като той се появи с подноса със закуската и се прокашля многозначително.