Ю Несбьо - Полиция

— Ало?

— Обажда се Стиан. Някой е влязъл и е счупил пусковото копче, а пръта за аварийни ситуации го няма. Не мога да спра влека.

— Електрическото табло…

— Заключено е и ключът липсва.

Управителят изруга едва чуто и си пое примирено дъх.

— Стой там. Идвам.

— Вземете клещи или нещо подобно.

— Клещи или нещо подобно — повтори управителят, без изобщо да крие презрението си.

Стиан отдавна бе разбрал, че уважението, което началникът му изпитва към подчинените си, е пропорционално на постиженията им.

Прибра телефона в джоба си. Загледа се в мрака навън. Хрумна му, че така, като държи светнато, всички го виждат, а той е кажи-речи слепец. Стана, затвори вратата и угаси. Зачака. Празните седалки се спускаха към него от склона, след кратко ускорение правеха U-образен завой и поемаха нагоре.

Стиан премига. Защо не се сети по-рано?

Завъртя всички копчета на таблото. Прожекторите осветиха трасето, а от тонколоните се разнесе парчето на Джей Зи „Empire State of Mind“ и изпълни долината. Ето, вече се чувстваше по-уютно в станцията.

Започна да барабани с пръсти и пак погледна металната втулка. На върха ѝ имаше дупка. Стана, свали връвта до електрическото табло, прегъна я през средата и я промуши през дупката. После я усука веднъж около втулката и дръпна внимателно. Идеята му си я биваше. Увеличи силата на опън. Връвта не се скъса. Още малко… и втулката описа пълен оборот.

Стиан се сепна.

Звукът от машината замлъкна с провлечен стон и премина във вой.

— На ти, шибан влек!

Наведе се над телефона да набере пак управителя и да му съобщи за благополучната развръзка, но се сети, че на шефа няма да му хареса, ако чуе от слушалката надут до дупка рап, и спря музиката.

Ослушвайки се за гласа на управителя, усети как изведнъж се възцари пълна тишина. Хайде, вдигне де! И отново го споходи онова усещане. Усещането, че тук има някой. И този някой го наблюдава.

Стиан Барели бавно вдигна глава.

Тилът му се вледени. Студът плъзна по цялото му тяло и той се вкочани, все едно пред него изскочи образът на Медуза.

Беше видял не древногръцката горгона, а мъж, облечен в дълъг черен шлифер. От оцъклените му очи лъхаше безумие, а от раззината му вампирска уста се стичаха две вадички кръв. Краката му висяха във въздуха.

— Ало? Ало? Стиан? Там ли си?

Стиан обаче не отговори. Скочи рязко, столът се прекатури. Младежът отстъпи заднешком и се притисна към стената, откъсвайки Мис Декември от гвоздея. Календарът се свлече на пода.

Най-после Стиан намери аварийния прът. Стърчеше от устата на мъжа, който висеше от котвообразния теглич.

— И влекът го е разнасял нагоре-надолу по трасето? — попита Гюнар Хаген, наклони глава и огледа висящия отпред труп.

Във формата на тялото имаше нещо особено. Напомняше восъчна фигура в процес на топене.

— Така ни каза момчето — уточни Беате Льон, разтъпка крака в снега и вдигна поглед към въжената линия, под която колегите ѝ се сливаха със снега.

— Някакви следи? — попита началникът на отдела, все едно вече знаеше отговора.

— Изобилие от следи — отвърна Беате. — Кървавата диря продължава до горната станция и после слиза до долната.

— Питах за следи, които да ни показват нещо отвъд очевидното.

— Отпечатъци от подметки в снега на паркинга и по прекия път дотук. Рисунъкът на грайферите съвпада с обувките на жертвата.

— Дошъл е дотук с обувки ?

— Да. И е дошъл сам, защото не открихме други следи от обувки. На паркинга има червен фолксваген „Голф“. В момента проверяваме кой е собственикът.

— И няма никакви следи от извършителя?

— Нещо интересно, Бьорн? — обърна се Беате към Холм, който в същия миг се зададе срещу тях с ролка полицейска лента.

— Почти нищо — отвърна задъхан той. — Няма други отпечатъци от подметки. Затова пък открихме много следи от ски. На първо четене няма пръстови отпечатъци, косми или влакна, но може да открием нещо по клечката за зъби.

Бьорн Холм кимна към пръта, стърчащ от устата на мъртвия.

— Иначе ще се осланяме на колегите от Съдебна медицина.

Гюнар Хаген потръпна.

— Като ви слушам, ми се струва, че вече сте изгубили надежда да откриете нещо.

— Ами… — подхвана Беате — встъпителна фраза, която Хаген бе чувал десетки пъти от устата на Хари Хуле.

С нея бившият старши инспектор започваше лошите новини.

— И на предишното местопрестъпление не открихме нито ДНК, нито пръстови отпечатъци.

Хаген потрепери зиморничаво — дали заради ниската температура, дали заради факта, че току-що бе станал от топлото легло, или заради току-що чутото от ръководителя на експертно-криминалния екип.