Ю Несбьо - Полиция

Фризьорът му върза „лигавника“.

— Много си космясал от миналия път, бате.

На Трюлс никак не му допадаше разни пакистанци да го наричат „бате“ — особено пък ако са педали. А най мразеше да го наричат така пакистански педали, дето след малко ще го докосват. Но това, което отличаваше местните бръснари с меки китки, беше, че не си отъркват хълбоците в рамото ти, не те галят по главата, докато те изпиват с поглед в огледалото, и не кокетничат повече ли да те вземат, или по-малко. Тукашните бръснари просто се хващаха мигом за работа. Изобщо не предлагаха да ти измият мазната коса, а я напръскваха с вода от пулверизатор, пропускаха покрай ушите си евентуалните ти указания как да оформят прическата ти и въоръжени с гребен и ножица, се развихряха, все едно участват в австралийска надпревара по стригане на овце.

Трюлс разгледа заглавната страница на вестника, оставен върху рафта пред огледалото. Из пресата дъвчеха все една и съща тема: какъв е бил мотивът на така наречения полицейски касапин? Тиражираха се предположения главно за два типа убийци: психопат, който мрази служителите на реда, или краен анархист. Тук-там се мяркаше и версията за чуждестранна терористична групировка, но след успешни покушения те обикновено се перчеха публично, че това е тяхна заслуга, а този път никой не бе поел открито отговорност за убийствата. Съвпаденията с датите и местопрестъпленията доказваха безспорно наличието на връзка между двете убийства на полицаи. Разследващите започнаха да издирват престъпник, когото Венешла и Нилсен да са арестували или разпитвали съвместно или дори да са превишили служебните си правомощия. Ала версията стигна до задънена улица. После разследващите решиха да проверят дали убийството на Венешла не е лично отмъщение заради извършен арест, от ревност, заради наследство или заради някой от обичайните мотиви за битови престъпления. Полицаите допускаха, че е възможно убийството на Нилсен да е извършено от друго лице със съвсем различни подбуди, но извършителят нарочно да е имитирал метода на убийството на Венешла, за да заблуди полицаите, че вилнее сериен престъпник, и те да изоставят проверките на по-прозаичните мотиви. И така, разследващите възприеха тази версия и се впуснаха да проверяват кой би имал мотив да убие Венешла и кой — Нилсен, без да прокарват паралели между двете престъпления. Удариха на камък и се върнаха към първоначалната си изходна позиция. Извършителят е един и същ и мрази полицаите. Медиите раздухаха новата версия и продължиха да дуднат: защо органите на реда не могат да открият убиеца на двама от собствените им редици?

Докато четеше заглавия в този дух, Трюлс изпитваше и задоволство, и гняв. Микаел се бе надявал с настъпването на предстоящите празници журналистите да зачекнат други теми, да забравят за убийствата и да оставят полицията да работи на спокойствие, а него, Микаел Белман — да се изживява като новия готин шериф в града, детето чудо, пазителя на Осло. А не в ролята на вечния некадърник, застанал пред фотографите с пораженческия вид и некомпетентните отговори на представител на Държавните железници, който се опитва да замаже гафовете на компанията.

Трюлс вече беше прочел вестниците вкъщи и се смя с глас на нескопосните изказвания на Микаел по въпроса на какъв етап се намира разследването.

— Към настоящия момент не може да се каже…

Или:

— Не разполагаме със сведения за…

Тези фрази бяха директно изплагиатствани от главата за връзки с обществеността в учебника на Биеркнес и Хоф Юхансен, озаглавен „Следствени методи“ — настолно четиво в Полицейската академия. Авторите препоръчваха на полицаите да си служат с подобни съвсем мъгляви, но високопарни формулировки, защото журналистите побесняват, ако ги отпратиш с „без коментар“. Наръчникът съветваше полицейските служители да избягват и употребата на епитети.

На публикуваните снимки Трюлс видя онова отчаяно изражение, което се появяваше върху лицето на Микаел, когато на дангалаците от махалата в Манглерю им кипваше и решаваха да затворят голямата уста на пикльото с женственото лице. Тогава неизменно на помощ се притичваше Трюлс. После той, а не Микаел, отнасяше боя и се прибираше вкъщи с насинена физиономия и разбита устна. А лицето на Микаел си остана непокътнато и красиво. Като за Ула.

— Да не ме ошмулиш съвсем! — предупреди Трюлс.

Гледаше как косата пада от бледото му, високо и леко изпъкнало чело. Заради особеното разположение на очите и веждите и обратната захапка хората често го смятаха за глупак. Понякога това работеше в негова полза. Но само понякога. Трюлс затвори очи. Опитваше се да прецени дали по лицето на Микаел от снимките на пресконференцията наистина се чете отчаяние, или просто Трюлс вижда онова, което му се иска.