Ю Несбьо - Полиция

Посред доклада на Хаген Белман се изправи и застана пред прозореца с гръб към него. Залюля се на пети. Престори се, че го слуша. После го прекъсна:

— Трябва да вземеш мерки, Хаген.

Гюнар Хаген млъкна в очакване на продължението.

— Освен това ми се струва неуместно да не сваляш денонощната охрана в Държавната болница, при условие че убиват честни полицаи. Не е ли редно в разследването да се включат всичките ни кадри?

Хаген се смая.

— Охраната поемат не мои хора, а стажанти от Полицейската академия. Не смятам, че в разследването има недостиг на кадри, Микаел.

— Нима? И все пак настоявам да размислиш дали охраната е наложителна. Не виждам непосредствена опасност за живота на пациента. Измина толкова време. Пък и който му има зъб, знае, че той няма да е състояние да свидетелства.

— Лекарите отчитат известно подобрение.

— Този случай вече не е в обсега на приоритетите ни — отсече почти гневно главният секретар, пое си дъх и нахлузи чаровната си усмивка: — Въпросът за охраната все пак зависи изцяло от теб. Не ти се меся, ясно?

На Хаген му идеше спонтанно да възрази, но се опомни и кимна, докато се опитваше да отгатне някъде бие Микаел Белман.

— Е, добре — главният секретар плесна с ръце в знак, че срещата е приключила.

Хаген се канеше да стане. Все още се чувстваше силно дезориентиран. Остана седнал.

— Обмисляме да сменим стратегията.

— Слушам те.

— Да разделим разследващата група на няколко по-малки групи.

— Защо?

— За да осигурим пространство за алтернативни идеи. Големите групи имат капацитет, но в тях не виреят по-разкрепостени хрумвания.

— А е нужно да има… по-разкрепостени хрумвания?

Хаген подмина саркастичната забележка.

— Започнахме да се въртим в омагьосан кръг и разследването се затлачи.

Хаген изгледа събеседника си. В качеството си на бивш разследващ убийства Белман, разбира се, знаеше отлично какво представлява този синдром: групата се вкопчва в началната си версия, предположенията се бетонират във факти, следователите изгубват способността да виждат нещата под друг ъгъл.

Въпреки това главният секретар поклати глава.

— Раздробяването на разследващата група затруднява своевременното разпространение на информацията, Хаген. Отговорността се накъсва, полицаите започват да си пречат взаимно, задълженията се дублират. Една голяма, добре координирана разследваща група е винаги за предпочитане, при условие, разбира се, че я оглавява силен и способен ръководител…

Хаген стисна зъби и езикът му усети неравностите по кътниците. Надяваше се ефектът от намека на Белман да не проличи по лицето му.

— Но…

— Когато един ръководител започне да си сменя стратегията, отстрани това често изглежда като белег на отчаяние и като признание, че се е провалил.

— Но ние се провалихме, Микаел. Вече е март. От първото убийство на полицай изминаха шест месеца.

— Никой не иска да следва лидер, който не постига резултати, Хаген.

— Хората от моя екип не са нито слепи, нито глупави. И сами виждат, че сме зациклили. Знаят и друго: добрите лидери трябва и да умеят да променят курса.

— Добрите лидери трябва да знаят как да мотивират подчинените си.

Хаген преглътна. Преглътна онова, което му идеше да каже. Че когато той е изнасял лекции във Военното училище как се става успешен лидер, Белман е подскачал из махалата с прашка в ръка; че щом Белман се смята за успешен лидер, който умее да мотивира подчинените си, защо не вземе да мотивира него — Гюнар Хаген? Хаген обаче се чувстваше прекалено изтощен и разочарован, затова не преглътна онези думи, които — знаеше — щяха да извадят Белман от нерви:

— Помниш ли какъв успех постигнахме именно благодарение на независимото звено, което оглави Хари Хуле? Онези убийства в Юстаусе никога нямаше да бъдат разкрити, ако…

— Чу ме, Хаген. Опрат ли нещата до промени, предпочитам кадрови рокади в ръководството. То отговаря за нагласата на служителите, а в момента не забелязвам задоволителни резултати. Ако няма друго, тук приключихме.

Хаген не можеше да повярва на ушите си. Изправи се. Краката му се бяха схванали, все едно през тези няколко минути, които прекара в тесния нисък стол, кръвта му бе спряла да се движи. Отправи се с несигурни крачки към вратата.

— Момент — спря го Белман и едва потисна прозявката си. — Нещо ново по случая „Густо“?

— Както самият ти каза — отвърна Хаген, без да се обръща, за да не види Белман как кръвоносните съдове на лицето му, за разлика от тези на краката му, са се издули от бурния приток на кръв, — този случай вече не се ползва с приоритет.