Ю Несбьо - Полиция

Столе огледа пациента, докато Пол, вече прав, закопчаваше сакото си.

— Мда… ти си повече от подходящ за моя случай, Столе. Е, до следващата седмица. Междувременно ще си мисля дали не съм обратен.

Столе не стана. Чу как Пол, докато чака асансьора, си тананика някаква мелодия. Стори му се позната.

Същото усещане го спохождаше и по отношение на изразите, които използваше пациентът. Вместо по-разпространеното „сериен убиец“, Пол използва израза „сериен престъпник“, типичен за полицейските среди. Освен това нарече Хари Хуле „старши инспектор“, а повечето цивилни нямат поглед върху званията в полицейската йерархия. Обикновените неспециалисти запомнят само в общи щрихи кървавите подробности от вестникарските черни хроники, но не и незначителни детайли като пентаграма, издълбана върху мебел до трупа. Столе Ауне забеляза и още нещо, което според него щеше да окаже влияние върху по-нататъшния ход на терапията; нещо, което му направи много силно впечатление. Пол го сравни с „полицаите, които дори не могат да заловят някакъв проклет сериен престъпник и изнасилвач“.

Столе чу как асансьорът спря на етажа и после потегли. Сети се и коя песен си тананикаше пациентът, защото си бе направил труда да прослуша целия албум „Dark Side of the Moon“ 11 11 „Dark Side of the Moon“ (англ.) — „Тъмната страна на Луната“. — Б.пр. в търсене на ключ към съня на Пол Ставнес. Парчето се казваше „Brain Damage“ 12 12 „Brain Damage“ (англ.) — „Мозъчно увреждане“. — Б.пр. . В него се пееше за безумците. За безумците, които са в тревата, и за онези, които са в коридора. И настъпват.

Изнасилвач.

Убитите полицаи не бяха насилени.

Възможно беше, разбира се, поради недостатъчен интерес Пол да е смесил подробностите от убийствата на полицаите с подробностите около предишните жертви на същото местопрестъпление. Или Пол предполагаше априори, че серийните убийци са и изнасилвачи. Или фантазираше за изнасилени полицаи — поредният факт в подкрепа на теорията за потисната хомосексуалност. Или…

Столе Ауне се вцепени и с удивление забеляза, че пак е посегнал към папийонката си.

Антон Митет отпи от кафето и погледна спящия мъж в болничното легло. Не беше ли редно да се зарадва? Както нескрито се зарадва Мона на „едно от малките чудеса във всекидневието, заради които всички неволи на тежката медицинска работа си струват“? Антон, разбира се, се радваше, че пациент в кома, когото лекарите смятаха за обречен, изведнъж започна да се връща към живота, но човекът в леглото с бледото, измъчено лице не значеше за Антон друго, освен че наближава краят на дежурствата му в болницата. Това, естествено, не ознаменуваше непременно края на връзката им. Все пак не тук бяха прекарали най-горещите си часове. Краят на ангажимента му в болницата вероятно беше дори добре дошъл. Вече нямаше да се налага да се притесняват, че някой колега ще забележи как си разменят нежни погледи на влизане и излизане от болничната стая; подозрително дългите им „служебни“ разговори, които рязко секваха, когато към тях се присъединеше някой друг. Едно упорито подозрение обаче човъркаше Антон Митет: дали пък именно това не бе поддържало пламъка? Криенето. Сладкият вкус на забранения плод. Вълнението от факта, че вижда обекта на желанията си, но не може да го досегне. Необходимостта да чака, да се измъква от къщи, да поднася на Лаура поредната лъжа за извънредно дежурство, която тя приемаше все по-безрезервно и която все пак набъбваше в устата му и заплашваше в скоро време да го задуши. Антон знаеше, че изневярата не го издига в очите на Мона. Навярно тя си представяше как някой ден Антон ще я баламосва със същите оправдания. Беше му споделила, че и преди ѝ се е случвало мъжете да я мамят. Тогава била по-слаба и по-млада и ако някой ден Антон решал да разкара застаряващата дебеланка, в каквато се била превърнала, това нямало да я шокира. Той я помоли да не говори така, дори да го мисли. Защото това я загрозявало. Загрозявало самия него . Превръщало го в негодник, който се възползва от жените. Сега обаче Антон се радваше, че Мона бе разкрила пред него очакванията си. За връзката им нямаше бъдеще и тя му бе помогнала да я приключи овреме.

— Откъде си взе кафе? — попита медицинският асистент, поел дежурството на Мона, и нагласи кръглите си очила, докато преглеждаше картона, който бе откачил от горната табла на леглото.

— В дъното на коридора има кафе машина. Само аз я използвам, но ако искаш…