Ю Несбьо - Полиция

— И? — За пръв път от началото на разговора Катрине долови нотка на интерес в гласа на Хаген.

— Имал е алиби и за трите случая — Катрине усети как надутият от нея балон изведнъж се сви.

— Аха. Други забавни истории от Берген, които да ми разкажеш?

— Има още.

— Следващата ми среща започва след…

— Проверих алибито му. И за трите случая е едно и също. Свидетелка потвърдила, че той си е бил у дома в апартамента, където живеели като съквартиранти. Свидетелката е млада дама, която навремето сметнали за надеждна. Не била криминално проявена, нямала връзки със заподозрения освен формалното им съжителство. Ако обаче проследим развитието ѝ, се натъкваме на интересни неща.

— Като например?

— Кражби, продажба на наркотици, фалшифициране на документи. Погледнах протоколите от разпитите ѝ в качеството ѝ на заподозряна. Едно нещо се повтаря. Познай какво.

— Лъжесвидетелстване.

— За жалост полицаите рядко се връщат към стари случаи, в които лъжесвидетелят е бил използван като гарант за алиби. Особено пък, ако става въпрос за толкова стари и безнадеждни случаи като „Маридален“ и „Трюван“.

— Но как, по дяволите, се казва тази жена? — Ентусиазмът в гласа на Хаген се завърна.

— Иря Якобсен.

— Знаеш ли къде живее?

— Вписана е и в регистъра на свидетелите по наказателни дела, и в гражданския регистър, и на още няколко места…

— Какво повече чакаме? Да я извикаме на разпит!

— … като например в регистъра на изчезналите лица.

Гласът от Осло замлъкна за известно време. На Катрине ѝ се искаше да се поразходи до рибарските лодки на пристанището, да си купи пакет глави от треска, да се прибере в апартамента си в Мьоленприс и да си приготви вечеря, докато гледа „В обувките на Сатаната“ в очакване пак да завали.

— Добре. Въпреки това ни даде сериозен коз. Как се казва този тип?

— Валентин Йертсен.

— Къде е в момента?

— Точно там е проблемът — Катрине Брат усети, че се повтаря. Пръстите ѝ забарабаниха по клавиатурата — Не го намирам.

— И той ли се води изчезнал?

— Няма го в полицейските сводки на изчезналите лица. Странно. Все едно е потънал вдън земя. Няма регистриран адрес, нито телефон. Не използва кредитна карта. Липсват дори данни за паричен влог на негово име. Не е гласувал на последните избори, през последната година не е пътувал нито с влак, нито със самолет.

— Опита ли в Гугъл?

Катрине се разсмя и спря чак когато осъзна, че Хаген не се шегува.

— Спокойно. Ще го намеря на домашния си компютър.

Приключиха разговора. Катрине стана, облече си якето. Трябваше да побърза, защото облаците наближаваха Аскьой. Точно преди да изключи компютъра, ѝ хрумна нещо. Веднъж Хари Хуле ѝ го бе споменал: човек често забравя да провери на най-очевидните места. Пръстите ѝ заиграха по клавишите. Зачака страницата да се зареди.

Когато от устата ѝ се изсипа порой от бергенски псувни, Катрине забеляза как към нея се извърнаха множество глави в общото офис помещение, но не си направи труда да ги успокои, че избликът ѝ не се дължи на психотичен пристъп. Както винаги Хари се оказа прав.

Тя извади телефона си и набра Гюнар Хаген. Той вдигна почти веднага.

— Мислех, че си на среща.

— Отложих я. Търся кому да възложа да издири Валентин Йертсен.

— Няма нужда. Открих го.

— Сериозно?

— Нищо чудно, че все едно е потънал вдън земя. Защото той на практика е потънал вдън земя.

— Да не би…

— Да. Мъртъв е. Пише го черно на бяло в гражданския регистър. Извинявай за смущаващите вести от Берген. Сега ще се прибирам и ще похапна рибешки глави и каквото е останало в кухнята.

Тя затвори и вдигна глава. Отново беше заваляло.

Антон Митет вдигна поглед от чашата с кафе, когато Гюнар Хаген влетя в столовата на седмия етаж на Полицейското управление. Докато го чакаше, Антон се потопи в гледката през прозорците. Замисли се как можеше да се стече животът му. И над факта, че вече бе престанал да мисли по този въпрос. Навярно старостта представлява именно това. Да вдигнеш получените карти и да ги огледаш със съзнанието, че това е последното раздаване. Остава ти само да ги изиграеш по възможно най-добрия начин. И да си мечтаеш за картите, които е можело да ти се паднат.

— Извинявай, че закъснях, Антон — Хаген се отпусна на стола срещу полицая. — Обадиха ми се за някаква глупост от Берген. Как си?

— Работа и пак работа — сви рамене Антон. — Гледам как младите се издигат в йерархията. Опитвам се да ги напътствам, но защо да слушат застаряващ чичко, останал си и на тези години редови полицай? Те възприемат живота като червен килим, разстлан в тяхна чест.