Ю Несбьо - Полиция

Двете имаха много общи теми за разговор.

Но Катрине така и не осъществи намерението да се обади на Беате — извън служебните разговори, разбира се.

Като че ли и в това отношение двете доста си приличаха.

— Става дума за Валентин Йертсен — обясни Катрине. — Сексуален престъпник, вече не е между живите. Сещаш ли се?

— Чакай малко.

Катрине чу забързано тракане по клавиатурата и откри поредната обща черта: и тя, и Беате държаха компютрите си непрекъснато включени.

— Аха, да — обади се Беате. — Виждала съм го няколко пъти.

Катрине се досети, че Беате е отворила негова снимка. Носеха се легенди за онази част от мозъка ѝ, която отговаря за запомнянето на лица; Беате запаметяваше всички физиономии, изпречили се пред очите ѝ. В нейния случай разпространената реплика „вѝдя ли някого, не мога да го забравя“ важеше съвсем дословно. Дори специалисти проучваха мозъка ѝ, защото в цял свят съществуваха само трийсетина души с такава способност.

— Бил е привикан на разпит и по делото „Трюван“, и по делото „Маридален“.

— Имаше нещо такова, но доколкото си спомням, представи алиби и за двата случая.

— Негова съквартирантка се е заклела, че през онази вечер е била заедно с него. Питам се дали сте му взели ДНК проба?

— Едва ли, ако е имал алиби. По онова време анализът на ДНК пробите беше много трудна и скъпа процедура. Правехме го предимно при главните заподозрени, и то само ако не разполагаме с нищо друго.

— Знам, но след като в Съдебна медицина открихте отдел за ДНК анализ, сигурно сте тествали биологични образци от стари, неразкрити престъпления?

— Да, обаче на местопрестъпленията до езерото Трюван и в долината Маридален не открихме никакви биологични следи. Ако не ме лъже паметта, Валентин Йертсен си получи заслуженото, и то с лихвите.

— Охо?

— Пребиха го в затвора.

— Знам, че е мъртъв, но не и че…

— Намерили го в килията, смлян на кайма. Затворниците не харесват насилници на малки момиченца. Така и не разбраха кой му е видял сметката. Впрочем, почти съм убедена, че не са си дали кой знае колко зор да го намерят…

Мълчание.

— Не ти помогнах особено, съжалявам, но сега се озовах върху „Опитай късмета си“ и…

— Дано се усмихне.

— Кое?

— Късметът.

— Именно, да.

— Само последно… Много ми се ще да поговоря с Иря Якобсен — жената, осигурила алиби на Валентин. Обявена е за изчезнала, но аз се разтърсих из мрежата.

— И?

— В адресната служба не е регистрирана промяна на местожителството, не е плащала данъци, не е вземала социални обезщетения и не е пазарувала с кредитна карта. На нейно име няма регистрирани билети и мобилен телефон. Когато дадено лице е толкова пасивно, попада в две категории. По-многобройната е на мъртвите. Но съвсем случайно я открих в електронния регистър на закупилите тото-фишове. Има я само веднъж. Купила е фиш за двайсет крони.

— Играе тото?

— Сигурно се надява късметът да ѝ се усмихне. Така или иначе, това ѝ отрежда място във втората категория.

— А тя е…?

— На лицата, които излизат в нелегалност.

— И ти трябва помощта ми да я откриеш?

— Имам последния ѝ известен адрес в Осло и адреса на пункта, където е попълнила фиша. Знам, че е употребявала наркотици.

— Добре. Ще поразпитам нашите агенти.

— Благодаря.

— За нищо.

Пауза.

— Има ли друго?

— Не. Впрочем да. Какво ще кажеш за „Пея под дъжда“?

— Не харесвам мюзикъли. Защо питаш?

— Човек рядко попада на сродни души, не мислиш ли?

— Така е — засмя се тихо Беате. — Някой път ще си поговорим по въпроса.

Затвориха.

Антон седеше със скръстени ръце, заслушан в тишината. Плъзна поглед по коридора.

Мона беше влязла при пациента и се очакваше да излезе всеки момент. Да го погледне със закачливата си усмивка, а вероятно и да сложи ръка на рамото му. Да го погали по косата, да го целуне бързо, колкото той да усети езика ѝ с аромат на мента, и да се отдалечи по коридора, поклащайки предизвикателно пищното си дупе. Едва ли го правеше умишлено, но му доставяше удоволствие да си мисли, че тя стяга мускулите си и поклаща съблазнително напращелите си форми, за да го изкуши — него, Антон Митет. Както се казва, добре се беше уредил.

Погледна си часовника. Наближаваше да застъпи следващият колега. Тъкмо да се прозине, чу вик от стаята.

Тутакси скочи от стола и отвори вратата. Огледа стаята отляво надясно и установи, че вътре са само Мона и пациентът.

Мона стоеше до леглото със зяпнала уста и вдигната към гърдите си ръка. Не откъсваше поглед от пациента.