Ю Несбьо - Полиция

— Да не би…? — Антон не довърши изречението, сепнат от звука на апарата, отчитащ сърдечната дейност.

Заради всеобхватната тишина кратките, отчетливи звукови сигнали се чуваха дори в коридора. Пръстите на Мона докосваха вдлъбнатината, където ключицата се залавя за гръдната кост. Лаура наричаше тази вдлъбнатина „ямка за бижута“, защото там висеше малкото златно сърце, което Антон ѝ бе подарил за годишнина от сватбата им. Двамата не празнуваха тези дни с големи тържества, но ги отбелязваха посвоему. Навярно там, в тази вдлъбнатина, се качваха биологичните сърца на жените, когато са изплашени, гонени или задъхани, защото в стресови ситуации Лаура инстинктивно посягаше към „ямката“.

Позата на Мона разконцентрира Антон и дори когато тя му се усмихна ослепително и започна да му шепти, все едно се бои да не събуди пациента; думите ѝ сякаш стигаха до него през завеса:

— Той проговори. Проговори.

За по-малко от три минути, с помощта на редовните си трикове, Катрине проникна в компютърната база данни на полицейските поделения в Осло, ала се затрудни да открие записите от разпитите за изнасилването в хотел „Ота“. Задължителната дигитализация на всички аудио– и видеозаписи на лента течеше с пълна сила, но каталогизирането явно изоставаше. Катрине изпробва в търсачката всички думи, за които се сети: Валентин Йертсен, хотел „Ота“, изнасилване и така нататък. Почти се бе предала, когато висок мъжки глас от тонколоните изпълни стаята:

— Тя си го търсеше.

Катрине усети как по тялото ѝ пробягаха тръпки. Така се чувстваше, когато някога седеше заедно с баща си в лодката и той спокойно съобщаваше, че рибата е клъвнала. Без да знае защо, я обзе твърда увереност, че най-сетне е попаднала на точния запис.

— Интересно — отбеляза друг глас тихо, почти угоднически. Гласът на полицай, който цели резултати. — Кое те кара да мислиш така?

— Те винаги си го търсят, нали? По един или друг начин. А после ги хваща срам и хукват да се жалват в полицията. Но това не е нещо ново за вас.

— Да разбирам ли, че момичето от хотел „Ота“ те е молило да ѝ го причиниш?

— Щеше да ме моли.

— Ако не я беше обладал?

— Ако бях там.

— Та нали току-що призна, че си бил там, Валентин?

— Само за да ми опишеш малко по-подробно изнасилването. Тук, в затвора, умирам от скука и все гледам… да си разнообразявам дните, пък и нощите.

Мълчание. Изведнъж пискливият смях на Валентин прокънтя из стаята. Катрине потръпна и се загърна по-грижливо в жилетката си.

— Приличаш на човек, дето е останал с пръст в… Как беше точно изразът, полицай?

Катрине затвори очи и си представи лицето му.

— Да оставим за малко случая в хотел „Ота“ настрана и да се прехвърлим на момичето в Маридален, Валентин.

— Какво за нея?

— Ти беше, нали?

Силен смях.

— Ще трябва да изпедепцаш занаята, полицай. Когато сблъскваш разпитвания с деянието, трябва да му нанесеш мощен удар с чук, а не театрален шамар.

Катрине забеляза, че речниковият запас на Йертсен надхвърля езиковите познания на повечето затворници.

— Значи, отричаш да си го извършил?

— Не.

— Не?

— Не.

Катрине долови нетърпението, с което полицаят си пое дъх, и усилието му да не издаде вълнението си, когато попита:

— Това означава ли… че признаваш за изнасилването и убийството в Маридален през септември?

Полицаят притежаваше достатъчно опит и съобразителност да конкретизира въпроса си. Така, при положителен отговор от страна на Валентин, инспекторът лишаваше при евентуален съдебен процес адвоката му от основания да твърди, че подзащитният му не е разбрал какво и за кой случай го питат. Не ѝ убягна обаче и злорадството, с което отговори разпитваният:

— Означава, че няма нужда да отричам.

— И кое ти…

— Започва с „а“ и завършва на „и“.

Кратка пауза.

— Как може да си толкова сигурен, че имаш алиби за въпросната вечер, без дори да си помислил, Валентин? Оттогава измина много време.

— Когато той ми съобщи, си припомних какво правех точно по това време.

— Кой ти е съобщил какво?

— Изнасилвачът на момичето.

Продължителна пауза.

— Будалкаш ли се с нас, Валентин?

— А ти как смяташ, полицай Захрисон?

— Откъде знаеш как се казвам?

— Улица „Снарливайен“ 41, нали?

Нова пауза. Пак смях.

— Пръст в устата, нали така беше? Оставаш с пръст в…

— Откъде разбра за изнасилването?

— В този затвор лежат само перверзници, полицай. За какво според теб си бъбрим? Благодаря, че сподели — както се изразяваме на нашия жаргон. Въпросният тип, разбира се, си мислеше, че не е издал кой знае какво, но аз чета вестници и си спомням случая много добре.