Ю Несбьо - Полиция

— Кой е въпросният тип, Валентин?

— Кога, Захрисон?

— Кое кога?

— Кога да очаквам да ме пуснете, ако го изпея?

На Катрине ѝ се прииска да превърти напред.

— Връщам се след малко.

Чу се стържене от краката на стол по пода. После меко щракване на езичето на бравата.

Катрине чакаше. Чуваше дишането на мъжа. И усети нещо странно. Въздухът не ѝ стигаше. Сякаш поемайки си дъх, мъжът изпомпваше въздуха от нейната стая.

Полицаят се забави не повече от няколко минути, но ма Катрине ѝ се стори половин час.

— И така — полицаят седна и столът изскърца.

— Приключи бързо. С колко ще намалите присъдата ми?

— Знаеш, че ние нямаме право да определяме размера на наказанието, Валентин. Затова ще се посъветваме със съдия, става ли? Какво е алибито ти и кой е изнасилил момичето?

— Цяла вечер си бях вкъщи заедно с хазяйката ми и тя ще го потвърди, освен ако не я е треснал Алцхаймер.

— Как така веднага си спомни…

— Изработил съм си навика да запомням датите на изнасилвания, за които съм чул. Ако не заловите късметлията веднага, знам, че рано или късно ще ме разпитвате къде съм бил във въпросния ден.

— А сега към въпроса за хиляда крони: кой го е извършил?

Валентин произнесе отговора бавно, натъртвайки върху всяка сричка:

— Ю-да Ю-хан-сен. Отколешен познайник на полицията, така да се каже.

— Юда Юхансен?

— Нали работиш в Отдел за борба с порока, Захрисон? Как може да не си чувал за един от най-печалноизвестните изнасилвачи?

Чу се звук от суркащи се крака.

— Кое те кара да мислиш, че не съм чувал за него?

— Погледът ти, Захрисон. Изпразнен е от съдържание. Юхансен е най-големият перверзен талант от… откакто ме прибраха на топло. У него има пориви за убийство. Още не го е осъзнал, но е въпрос на време убиецът в него да се пробуди. Вярвай ми.

Катрине имаше чувството, че чува щракването на долната челюст на полицая, която увисва, губейки сцепление с горната. Заслуша се в пукащата тишина от записа. Сякаш чуваше как пулсът на полицая препуска, как по челото му избива пот, докато той се опитва да овладее възбудата и нервността си от факта, че стои пред великия миг, пред решителния пробив в разследване, което ще му донесе славата на ненадминат детектив:

— Къ… къ… — заекна Захрисон, но го прекъсна оглушителен звук, който изпука в мембраните на тонколоните.

Чак след малко Катрине разбра, че това е смехът на Валентин. Натрапчивият хохот постепенно премина в хълцане.

— Бъзикам се с теб, Захрисон. Юда Юхансен е обратен. Лежи в съседната килия.

— Какво?

— Искаш ли да ти разкажа една много по-интересна история от твоята? Юда чукал някакъв младеж и веднъж майка му ги спипала на калъп. За зла врага, момчето още не било казало на родителите си, че е гей, а те пък били много богати и консервативни. Подали жалба в полицията, че Юда е изнасилил отрочето им. Юда, който и на мравката път сторва. Или беше на буболечката? Все едно. Ще възобновиш ли следствието, ако ти снеса още малко сведения? Ще ти подхвърля това-онова за преживелиците на момчето след оплакването от Юда. Предполагам, офертата за намаляване на наказанието все още е валидна, нали?

Чу се звук от рязко стържене върху пода. После трясък от съборен стол. Щракване. Тишина. Полицаят бе изключил диктофона.

Катрине остана загледана в компютърния екран. Забеляза, че навън е паднал мрак. А рибешките глави бяха изстинали.

— Точно така. Проговорил е!

Антон Митет стоеше в коридора с телефон, прилепен към ухото, и проверяваше документите на двамата пристигнали лекари. По лицата им се четеше изненада и раздразнение, че все още не ги е запомнил.

Антон им махна да влизат и те бързо-бързо се спуснаха към пациента.

— Какво е казал? — попита Гюнар Хаген от телефона.

— Сестрата чула само някакво нечленоразделно мърморене.

— В момента в съзнание ли е?

— Не. След като изфъфлил нещо, пак заспал. Но лекарите твърдят, че може да се събуди всеки момент.

— Добре. Дръж ме в течение, чу ли? Можеш да ми се обаждаш по всяко време. По всяко време — повтори Хаген.

— Добре.

— Хубаво. Хубаво. Служителите в болницата имат заповед да докладват директно на мен, но… е, те си имат и други задължения.

— Разбира се.

— Да, нали?

— Да.

— Да.

Антон се заслуша в тишината. Дали Гюнар Хаген искаше да добави още нещо?

Началникът затвори.

Катрине кацна на „Гардермуен“ в девет и половина, качи се на високоскоростния влак от летището до града и той я понесе из Осло. По-точно, из недрата на Осло. Бе живяла в столицата, но откъслечните картини от града, които се мяркаха през прозореца, не събудиха у нея сантиментални чувства. Невзрачна линия на хоризонта. Ниски, безлични, заснежени хълмове, опитомена природа. На седалките във влака — затворени, безизразни лица. Нито следа от спонтанното, неангажиращо общуване между непознати, на което бе свикнала в Берген. Заради грешка в сигналната система на една от най-скъпоструващите железопътни линии в света се наложи да спрат в някакъв тунел и да чакат там в непрогледен мрак.