Ю Несбьо - Полиция

Катрине обоснова желанието си да замине за Осло с обяснението, че в техния полицейски окръг, Хурдалан, три неразкрити изнасилвания са сходни с престъпленията, зад които най-вероятно стои Валентин Йертсен. Ако успее да докаже съпричастността на Валентин към тези случаи, ще подпомогне, макар и косвено, КРИПОС и властите в Осло да разкрият убийствата на полицаите.

— И защо да не оставим тази задача на колегите от Осло? — попита началникът на бергенското полицейско управление Кнют Мюлер-Нилсен.

— Защото те отчитат разкриваемост 20,8%, а ние — 41,1%.

Мюлер-Нилсен се разсмя гръмко и Катрине вече не се съмняваше, че билетът за Осло ѝ е в кърпа вързан.

Влакът потегли с рязък тласък. Из вагона се понесоха въздишки: на облекчение, на раздразнение, на примирение. Катрине слезе в Санвика и оттам взе такси до Айксмарка.

Таксито спря на улица „Йосингсвайен“ 33 и Катрине нагази в кишата. Освен високия дувар около червената тухлена сграда почти нищо от фасадата на затворническо общежитие „Ила“ не издаваше, че обитателите тук са сред най-жестоките убийци, наркобосове и сексуални маниаци в страната. И още куп други злодеи. В устава на затвора пишеше, че това е общодържавно заведение за осъдени на лишаване от свобода мъже с „нужда от особени грижи“.

Особени грижи, за да не избягат, помисли си Катрине. Особени грижи, за да не осакатяват и да прегърнат онзи идеал, към който според социолози и криминолози се стреми целокупният човешки род: да бъдат съвестни граждани, да дават своята лепта за благоденствието на човечеството, да функционират като пълноправни единици на обществото.

Дългият престой на Катрине в психиатрична клиника я бе научил, че дори особняци без криминални прояви по принцип изобщо нехаят за благоденствието на обществото и не желаят да се приобщават към колектив, различен от вътрешните им демони. Такива хора жадуват единствено да ги оставят на мира. Ала това не означава непременно, че те ще оставят другите на мира.

На портала провериха служебната ѝ карта и разрешителното за посещение, изпратено ѝ по електронен път, и я пропуснаха по-нататък.

Посрещна я затворнически служител. Чакаше я широко разкрачен, със скръстени ръце и току подрънкваше с ключовете си. Опитваше се да изглежда наперен и самоуверен, защото посетителката идваше от полицията — браминската каста сред пазителите на реда. При среща с полицай, затворническите надзиратели, охранителите и дори контрольорите на паркингите започваха да ръкомахат и да говорят неестествено.

Както обикновено в такива случаи, Катрине се постара да се държи по-учтиво и дружелюбно, отколкото предполагаше темпераментът ѝ.

— Добре дошла в клоаката — поздрави я надзирателят.

Катрине беше сигурна, че той не употребява подобно изречение при контакт с простосмъртни посетители, но го бе измислил предварително, за да демонстрира смес от черен хумор, реализъм и цинизъм, дозирани в правилно съотношение.

Метафората се оказа доста сполучлива, забеляза Катрине, докато вървяха по коридорите на затвора. Или — в стилистиката на неговото сравнение — по червата. Мястото, където храносмилателната система на закона разгражда осъдените индивиди до кафява, воняща маса, която все някога щеше да излезе навън. Всички врати бяха затворени, а коридорите — безлюдни.

— Секторът на перверзниците — обясни надзирателят, докато отключваше желязна врата в дъното на коридора.

— Значи живеят в отделен сектор?

— Да. Иначе има голяма опасност някой да им види сметката.

— Как така да им види сметката? — престори се на изненадана Катрине, все едно за пръв път чуваше за подобна практика.

— Ами така. Тук мразят изнасилвачите колкото и навън. Да не кажа повече. А при нас лежат убийци, лишени от вашия или моя самоконтрол. Затова, падне ли им пердето… — той „преряза“ театрално гърлото си с ключа.

— Убиват ли ги? — възкликна Катрине с ужас в гласа и за миг се запита дали не прекали с интонацията.

Надзирателят не обърна внимание на реакцията ѝ.

— Е, чак да ги убиват — не, но добре ги подреждат. В лазарета редовно киснат — я със счупен крак, я с потрошена ръка. Уж паднали по стълбите или се подхлъзнали под душа. Пък и не смеят да се оплачат, защото знаят какво ги чака. — Мъжът заключи вратата зад тях и вдиша дълбоко. — Усещате ли? Мирише на сперма, засъхнала върху радиатор. Втвърдява се мигновено, а миризмата се просмуква в метала и няма премахване. Мирише на опърлена човешка плът, нали?