Ю Несбьо - Полиция

Стиан влезе в станцията. Тук без съмнение се бе промъкнал външен човек. Пластмасовото копче, с което се пускаше и спираше влека, беше отчекнато и лежеше разполовено на пода. От командното табло стърчеше само металната втулка на копчето. Стиан хвана студената втулка с два пръста и се опита да я завърти, но металът се изхлъзна от кожата му. Отиде до електрическото табло в ъгъла. Металната вратичка беше заключена, а ключът, който обикновено висеше от връв на стената, го нямаше. Странна работа. Стиан се върна пред командното табло. Опита се да пусне прожекторите и музиката, но не успя: копчетата бяха или залепени с нещо, или заклинени. Насилеше ли ги, щяха да последват съдбата на пусковото копче за влека. Трябваше му инструмент, с който да хване здраво втулката и да я завърти. Клещи или нещо подобно. Издърпа едно чекмедже в бюрото пред прозореца и в същия миг го осени предчувствие. Обади се прозорливостта му при каране на ски в лошо време. Стиан усети, че някой отвън го наблюдава.

Вдигна глава.

И се озова право срещу лице с големи, широко отворени очи.

Собственото му лице, отразено двойно в прозореца.

Отдъхна си. По дяволите, защо се шашкаше толкова лесно!

Сърцето му отново започна да бие нормално и докато оглеждаше съдържанието на чекмеджето, крайчецът на окото му сякаш улови някакво движение навън; лице, което се откъсна от отражението и бързо изчезна. Стиан вдигна рязко глава. Срещу него отново стоеше единствено отражението му. Ала не двойно. Или само така му се струваше?

Открай време имаше преразвито въображение. Така му казаха Мариус и Шел, когато им сподели, че мисълта за онова убито момиче го възбужда. Не изнасилването и убийството, разбира се. Или, всъщност, изнасилването отчасти му действаше възбуждащо. Но най го разпалваше нейната младост и крехкост. Била е тука, гола, с к… в своята… Ето това го надървяше. Мариус му каза, че е „ааааадски извратен“, а Шел, този шибаняк, естествено, се раздрънка пред неподходящите хора и когато Стиан чу от другаде преиначената версия на историята си, тя гласеше, че той си фантазирал как участва в подобно изнасилване. „На това му се вика истински приятел!“ — помисли си за пореден път Стиан, докато ровеше из чекмеджето. Билети за влека, печати, тампони за печати, химикалки, тиксо, ножица, фински нож, кочан с разписки, винтове, гайки. Но не и каквото му трябва! Отвори друго чекмедже. И там нямаше нито клещи, нито ключове. Хрумна му, че може да му свърши работа аварийният прът с паникбутон, който забиваха в снега пред станцията, та скиорите бързо да спрат влека в критична ситуация. А такива ситуации възникваха непрекъснато: я някое дете ще се заплесне и котвообразният теглич ще го цапардоса по главата; я някой новобранец ще се изхлузи от седалката при резкия начален тласък на влека, но вместо да се откачи от теглича, ще се вкопчи и съоръжението ще го влачи полуизхлузен по трасето; я някой идиот, дето гледа да се изфука, вместо да държи теглича между бедрата си, ще усуче само едното си коляно около стойката и ще кара встрани от основната следа, за да се изпикае в гората.

Стиан прерови всички чекмеджета. Прътът нямаше как да се сбърка — дълъг около метър, метален, със заострен край, за да се забива в отъпкан сняг или лед. Хвърляше настрани забравени от скиорите ръкавици, шапки и очила. Отвори друг шкаф. Пожарогасител, кофа, парцали, аптечка, джобен фенер. Но не и търсеният прът.

Навярно бяха забравили да го приберат.

Взе фенера и излезе да обиколи станцията.

Не намери пръта. Нима някой го беше задигнал? И защо в такъв случай крадецът не е гепил по-скъпото — билетите? Стори му се, че чу шум, и се обърна към гората. Лъчът на фенера зашари по дърветата.

Птица? Катерица? Случваше се оттук да минават и лосове, но те не се криеха. Само да можеше най-после да спре проклетата линия, щеше да чува звуците по-ясно.

Върна се в станцията. Вътре се почувства по-добре. Вдигна разполовеното копче от пода, сглоби двете парчета, наложи ги върху втулката на таблото и се опита да я завърти, но частите се разпаднаха.

Погледна часовника. Наближаваше полунощ. Искаше му се да довърши играта на голф, преди да си легне. Дали да не се обади на управителя? Трябваше само да завъртят проклетата втулка и готово!

Главата му се вдигна инстинктивно и сърцето му премаля.

Стана толкова бързо, че той не знаеше наистина ли го видя, или не. Каквото и да беше обаче, не беше лос. Стиан набра името на управителя, но пръстите му трепереха и на няколко пъти натисна съседни клавиши.