Ю Несбьо - Полиция

Микаел се усмихна.

— Определено си се ошлайфала на тези курсове по политическа реторика.

— Какво ще кажеш да сменим темата, скъпи? — ръката ѝ се плъзна към вратовръзката му.

— Но се досещаш как ще изглежда всичко това в съдебната зала, нали? Двамата сме се уредили с апетитни постове, защото сме накарали обществеността да повярва, че благодарение на нашите усилия по улиците на Осло вече се продава по-малко дрога и смъртните случаи вследствие от свръхдоза са намалели. Докато в действителност сме оставили Асаев да унищожава доказателства, да изтребва конкурентите си и да продава дрога, четирикратно по-силна и по-пристрастяваща от хероина.

— Ммм… Възбуждаш ме, когато говориш така…

Притегли го към себе си. Езикът ѝ проникна в устата му и той чу скърцането от чорапа ѝ, докато тя търкаше бедрото си в неговото. Исабеле отстъпи заднишком към бюрото и го повлече със себе си.

— Ако се събуди в болницата и започне да плямпа…

— Млъквай, не съм те извикала да говориш.

Пръстите ѝ вече разкопчаваха колана му.

— Имаме проблем и трябва да го решим, Исабеле.

— Разбирам, но като главен секретар си длъжен да се съобразяваш с държавните приоритети. А точно сега Кметството спешно се нуждае от…

Микаел спря ръката ѝ.

Тя въздъхна.

— Добре. Да чуя. Какво смяташ да нравиш?

— Да му отправя смъртна заплаха. И то съвсем достоверна.

— Защо ще го заплашваш, вместо направо да му видиш сметката?

Микаел се засмя. Спря, когато разбра, че тя не се шегува. Явно изобщо не изпитваше никакви скрупули.

— Защото… — Микаел се опитваше да говори и да гледа решително.

Да се държи като онзи непоклатим Микаел Белман, който само преди половин час изнесе слово пред разследващата група. Ала докато се мъчеше да измисли подходящ отговор, Исабеле го изпревари:

— Защото не ти стиска. Да проверим дали в телефонния указател няма да излезе нещо интересно в графата „Активна евтаназия“? Ще издадеш заповед за отмяна на полицейската охрана. Ще се оправдаеш с недостиг на кадри или нещо подобно. После някой активен евтаназатор ще устрои неочаквана визитация на нашия пациент. Неочаквана за него. Или, още по-добре, изпрати сянката. Бийвъс. Трюлс Бернтсен. Той е готов на всичко за пари, нали?

Микаел поклати глава.

— Първо, не аз, а началникът на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген назначи денонощната охрана. Ако пациентът умре, след като аз съм действал през главата на Хаген, ще изпадна в неудобно положение. Второ, не искам никакви убийства.

— Виж сега, скъпи. Никой политик не превъзхожда съветниците си. Затова задължителното условие да станеш голяма клечка е, да се обградиш с хора, по-интелигентни от теб. А аз започвам да се съмнявам, че си по-умен от мен, Микаел. Първо, не можеш да хванеш убиеца на онзи полицай. А сега не знаеш как да разрешиш елементарен проблем с човек в кома. Щом отказваш и да ме изчукаш, започвам да се питам „за какво ми е тоя?“ Ще ми отговориш ли?

— Исабеле…

— Приемам го за „не“. Ето какво ще направим…

Колкото и да не му се искаше, Белман се възхищаваше на самоконтрола ѝ, на хладния професионален подход, на страстта ѝ към риска, на непредсказуемостта ѝ, която караше колегите ѝ да стоят нащрек. Някои я упрекваха в прекалена непоследователност, но явно не разбираха, че създаването на чувство за несигурност е част от играта на Исабеле Скойен. Жени като нея се издигат по-шеметно и по-успешно от всички други. Ала устремеше ли се надолу, тя щеше да пропадне дълбоко и грозно. Микаел Белман наистина откриваше свои черти у Исабеле Скойен, само че тя представляваше по-екстремен негов аналог. И вместо да се повлича по нейния ум, той ставаше още по-предпазлив.

— Засега пациентът не се е събудил и няма да предприемаме нищо — отсече тя. — Познавам обаче един анестезиолог от Енебак. Яко психо. Зарежда ме с хапчета, които не мога да си купя от улицата, защото съм публична личност. Точно като Бийвъс и той е готов на всичко за пари. А срещу секс ще продаде и родната си майка. Като стана дума за секс…

Беше приседнала на ръба на бюрото. Вдигна крака и ги разтвори. С едно движение свали ципа на Белман. Микаел стисна китките ѝ:

— Исабеле, да го оставим за сряда в „Гранд“.

— Не ми се отлага.

— Настоявам.

— Настояваш, а? — тя отскубна ръцете си, надникна в панталона му и отбеляза с гърлен глас: — Но в случая сме двама на един, скъпи.

Над града падна мрак. Паднаха и температурите. Бледа луна надничаше през прозореца на детската стая на Стиан Барели.