Ю Несбьо - Полиция

— На телефона, Стиан! — извика майка му от дневната на долния етаж.

Стиан беше чул стационарния да звъни и се надяваше да не търсят него. Остави джойстика на компютърната игра. Беше записал дванайсет удара под пара 6 6 Пар в голфа — предварително определен брой удари. — Б.пр. и му оставаха само три дупки. С други думи, имаше огромни шансове да премине успешно квалификациите за турнира „Мастърс“. Беше избрал да играе като Рики Фаулър, защото той беше единственият от класата на Тайгър Удс, който го кефеше и беше почти негов връстник — на двайсет и една. Точно като Стиан и Рики харесваше Еминем и пънк-рок бандата „Райз Ъгейнст“ и се обличаше в оранжево. Е, Рики Фаулър, разбира се, можеше да се шири в собствен апартамент, докато Стиан още гниеше в детската си стая при родителите си. Но скоро и това щеше да се промени — стига университетът в Аляска да му отпусне стипендия. Всички що-годе кадърни норвежки алпинисти влизаха там с резултатите си от Националния шампионат по планинско катерене за младежи. Единственият проблем беше, че досега никой не бе подобрил уменията си от престоя там, но на кого му пука? Мацки, вино и ски. Какво повече? Ако остане време — и някой и друг изпит. А с дипломата ще си намери свястна работа.

Ще си купи и собствено жилище. Ще си осигури живот, по-добър от това, да спи в окъсялото си легло под снимките на Боди Милър 7 7 Боди Милър (р. 1977) — знаменит американски скиор. — Б.пр. и Аксел Люн Свиндал 8 8 Аксел Люн Свиндал (р. 1982) — известен норвежки скиор. — Б.пр. , да яде кюфтетата на майка си и да се съобразява с правилата, налагани от баща му; да води тренировките на арогантни пишлемета, чиито заслепени родителите си въобразяват, че отглеждат бъдещ Омот 9 9 Шетил Андре Омот (р. 1971) — прочут норвежки състезател по ски алпийски дисциплини, известен с рекорден брой титли. — Б.пр. или Шус 10 10 Ласе Шус (р. 1971) — виден норвежки състезател по ски алпийски дисциплини. — Б.пр. . На Стиан му писна да охранява скивлека на пистата „Трювансклайва“ срещу възнаграждение, каквото не биха предложили дори на малолетни работници в Индия. Точно по тази причина не се съмняваше, че го търси именно управителят на алпийския клуб. Не познаваше друг, който да избягва да звъни на хората на мобилните им телефони, защото там тарифите били малко по-високи, и да ги принуждава да тичат по стълби в допотопни жилища, където все още има стационарни телефони.

Стиан пое слушалката от ръката на майка си.

— Да?

— Здравей, Стиан, обажда се Шанцен. — Наистина се казваше така! — Обадиха ми се, че скивлекът работел.

— Сега? — Стиан погледна часовника. Единайсет и четвърт. Влекът спираше в девет.

— Ще отскочиш ли да провериш какво става?

— Сега?

— Освен ако не си страшно зает, разбира се.

Стиан се престори, че не е доловил иронията в гласа на управителя. Изминалите два сезона бяха пълно разочарование и управителят смяташе, че причината не е липсата на таланти, а навикът на Стиан да запълва времето си с мързел, физическо разложение и изобщо пълно бездействие.

— Нямам кола — отвърна Стиан.

— Ще ти дам моята — отзова се веднага майка му.

Не се беше отдалечила. Стоеше до него със скръстени ръце.

— Sorry , Стиан, обаче го чух — обади се сухо управителят. — Сигурно някой от местните хулигани пак се прави на интересен.

По лъкатушещия път Стиан стигна за десет минути до телевизионната кула в Трюван. Приличаше на 118-метрово копие, забито в билото на северозападните възвишения около Осло.

Паркира на заснежения паркинг и установи, че освен неговата кола там има само един червен фолксваген „Голф“. Извади ските си от автобокса, щракна автоматите, подмина основната сграда и пое нагоре към „Трюван Експрес“ — главния седалков лифт към върха на скисъоръжението. Оттам се откриваше гледка към езерото и към по-малкия влек с котвообразни тегличи. Въпреки че имаше луна, гъстият мрак не му позволяваше да види седалките, ала по шума от механизма долу разбра, че се движат.

Засили се и се закачи за теглича. Влекът го понесе по дълги, скучни серпентини. Порази го колко странна тишина цари през нощта. През първия час след затварянето на станцията наоколо продължаваха да отекват радостните възгласи на децата, престорено изплашените крясъци на момичетата, звънтенето на метал в отъпкания сняг и в леда, пропитите с тестостерон викове на тийнейджърите, призоваващи за внимание.

Дори след изгасянето на прожекторите светлината сякаш продължаваше да озарява трасето. Постепенно обаче над комплекса се спускаше тишина. Ставаше все по-тъмно и все по-тихо. Докато тишината запълнеше всички вдлъбнатини в терена. От гората се промъкваше мрак и езерото Трюван така се преобрази, че дори Стиан, който го познаваше като петте си пръста, се чувстваше на друга планета. На студена, тъмна и необитавана планета.