Ю Несбьо - Полиция

Защо…

Хари спря дотук. Нито мястото, нито времето предполагаха да си отговаря на такива въпроси. Важно беше само как да спре Фолкеста.

Вече беше преценил на око, че под този ъгъл няма как да застреля Фолкеста, без да рискува да уцели Олег или Ракел.

Вдигна глава над перваза и пак се наведе.

Ракел бе почти приключила със заданието.

Очакваше се Фолкеста да започне да работи по своето.

Хари забеляза палката. Стоеше облегната на библиотеката до креслото. След броени минути Фолкеста щеше да обезобрази лицето на Олег, както бе постъпил и с другите си жертви. Лицето на младо момче, което дори не беше полицай. А и нали Фолкеста предполагаше, че Хари е вече мъртъв. В такъв случай отмъщението му беше безсмислено. Защо… Стига!

Трябва да се обадя на Бьорн, помисли си Хари. Да пренасоча „Делта“. В момента специалното звено се намираше в другия край на града. И за да стигне дотук му трябваха четирийсет и пет минути. По дяволите, по дяволите! Налагаше се да се справи сам.

Хари си каза, че разполага с време.

Няколко секунди, а вероятно и минута.

Не можеше обаче да се надява да изненада противника с внезапното си нахлуване, защото вратата имаше три ключалки. Фолкеста щеше да го чуе и да вземе мерки, преди Хари да влезе. Да опре пистолета в главата на един от двамата.

Бързо, бързо! Направи нещо — каквото и да е, Хари!

Извади мобилния си телефон, за да изпрати съобщение на Бьорн. Пръстите му обаче не го слушаха, бяха се вцепенили и изтръпнали, все едно някой бе прекъснал притока на кръв към тях.

Не сега, Хари. Не изпадай в ступор. Това е обикновена работа, представи си, че не са Ракел и Олег, а просто… жертви. Безлични жертви. Това са… годеницата ти и момчето, което те наричаше „татко“ като малко, когато от умора говореше, без да мисли. Момчето, което за нищо на света не би искал да разочароваш, но въпреки това все забравяше рождения му ден и този факт — единствено той — можеше да те разкисне до сълзи и ти от отчаяние прибягваше до хитрости, за да замажеш гафа. Все хитруваше.

Хари премига срещу мрака.

Проклет шмекер.

Мобилният телефон на масата. Дали да не набере Ракел. Така ще провери дали звънящият апарат ще накара Фолкеста да стане от креслото и да се отмести по-далече от Ракел и Олег. А Хари да го застреля, когато онзи вдигне.

Ами ако Фолкеста не помръдне от мястото си?

Хари надникна още веднъж и веднага се скри с надеждата Фолкеста да не е регистрирал движението. Онзи се бе изправил с палката в ръка и избута Ракел, ала тя все още пречеше на Хари да се прицели в Арнол. Но дори да му се откриеше прав изстрел, вероятността да улучи от близо десет метра, и то така, че да обезвреди Фолкеста, беше минимална. За целта му трябваше оръжие с по-точна мушка от руската „Одеса“ и с по-голям калибър от „Макаров“ 9/18 мм. Искаше ли да нанесе поражения, трябваше да се приближи поне на два метра.

— Вземи мен! Умолявам те — чу той гласа на Ракел през прозореца.

Хари опря глава на стената, стисна очи. Действай, действай. Но как? Божичко, какво да сторя? Дай съвет на един проклет грешник и дребен шмекер и той ще ти се отплати с… с онова, което ти поискаш. Хари си пое дъх и произнесе шепнешком обета си.

Ракел се взираше в мъжа с рижата брада. Той стоеше точно зад стола на Олег. Беше отпуснал края на палката върху рамото му. С другата си ръка държеше пистолета, насочен право към нея.

— Съжалявам, Ракел, но няма как да пощадя момчето. Разбери ме. Същинската мишена е той.

— Но защо? — Ракел не усещаше, че плаче, а само че сълзите се стичат по бузите ѝ — един вид физическа реакция, независима от чувствата ѝ. Или от липсата на чувства. Обръгналост. — Защо го правиш, Арнол? Това е… това е…

— Психопатско? — Фолкеста се усмихна уж съжалително. — Така ви се ще да си мислите. Че всички можем да се любуваме свободно на грандиозните си фантазии за отмъщение, но никой не иска или не е способен да ги осъществи.

— Защо го правиш?

— Защото съм способен да обичам и да мразя. Всъщност вече не мога да обичам. И затова замених любовта с… — вдигна палката — … това. В памет на моя любим. За мен Рене беше повече от случаен партньор. Беше ми по-скъп от…

Опря палката на стола и я остави на пода. Бръкна в джоба си, ала не помръдна пистолета и с милиметър.

— … зеницата на окото ми. И ми го отнеха. Без да намерят убиеца.

Ракел се взираше в оръжието. Знаеше, че се очаква да изпадне в шок, ступор, паника. Не чувстваше нищо обаче. Сърцето ѝ отдавна се бе вледенило.