Ю Несбьо - Полиция

И онази реплика, докато обсъждаха вероятната диагноза на Силие Гравсенг: обсесивно-компулсивно разстройство. „Имам известен опит с ОКР. Страдащите от него не подбират средства и не се интересуват от последствията.“

Арнол Фолкеста бе признал, макар и косвено, че страда от същото заболяване.

Бьорн се обади след седем минути.

— Провериха в паметта на Бернтсеновия телефон. Никой не му е звънил през последните часове.

— Мхм. Фолкеста го е отвел от дома му. А неговият телефон?

— Според сигналите, постъпили в наземните станции, е включен и го засичат в района на „Шлемдалсвайен“, „Шато Ньоф“ и…

— По дяволите. Затвори и го набери.

Хари изчака няколко секунди. После чу отнякъде глухо бръмчене. От едно чекмедже на бюрото. Дръпна най-горното. Оказа се заключено. Само най-долното се плъзна към него. В него откри телефон със светещ дисплей. Вдигна го и натисна „приеми“.

— Открих го, Бьорн.

— Ало?

— Аз съм: Хари. Фолкеста не е глупав. Оставил е телефона, регистриран на негово име, в кабинета си. Обзалагам се, че апаратът е стоял тук по време на всички убийства.

— За да не може мобилният оператор да определи къде се е намирал в часовете на престъпленията.

— И като доказателство, че е работил тук както обикновено, ако му потрябва алиби. Понеже чекмеджето не беше заключено, се басирам, че няма да открием нищо изобличаващо в паметта на апарата.

— Предполагаш, че използва и друг?

— Телефон с предплатена карта, купен евентуално под друго име. От него звъни на жертвите си.

— И понеже официалният телефон е в кабинета му тази вечер…

— … Фолкеста пак е бил на лов.

— Но ако наистина иска телефонът да му служи за алиби, е странно защо не го е взел в дома си. Ако сигналите от апарата показват, че е бил в Академията цяла нощ…

— … това няма да му осигури убедително алиби. Има и друго обяснение.

— Какво?

— Фолкеста не е приключил с тазвечершното си задание.

— О, по дяволите. Да не мислиш, че…?

— Нищо не мисля. Не мога да се свържа с Белман. Обади се на Хаген, разясни му ситуацията и го попитай дали може да мобилизира „Делта“. Трябва да нахлуят в апартамента на Фолкеста.

— Предполагаш, че си е у дома?

— Не, но…

— … ще започнем издирването там, където е светло — довърши Бьорн.

Хари приключи разговора. Затвори очи. Пищенето в ушите почти бе изчезнало. Но пък на негово място се появи друг звук: тиктакане. Отлитащи секунди преди фаталния миг. По дяволите, по дяволите! Притисна кокалчетата на показалците към очите си.

Дали пък Фолкеста не се беше обадил на друг, а не на Белман? На кого? И как? Чрез предплатената си карта? Или от уличен телефон? Или от централа, чийто код не излиза и не се регистрира?

Поседя няколко секунди и отдръпна пръстите от очите си.

Погледна големия черен стационарен телефон върху бюрото. Поколеба се. Вдигна слушалката. От нея се чу жуженето на централата. Натисна клавиша за набиране на последния избран номер, апаратът издаде няколко трескави „ту-туут“ и извърши зададената операция. Хари чу сигнал за свободно, после някой вдигна.

— Семейство Белман — обади се нежният мелодичен глас на съпругата на главния секретар.

— Извинете, сгреших номера — Хари затвори. Стисна очи. По дяволите, по дяволите!

Не как или защо.

Умът на Хари се опитваше да отсее ненужното. Да се съсредоточи върху най-същественото: къде.

Къде, за бога, се намира в момента Арнол?

Някъде, където е било извършено престъпление.

Въоръжен с хирургически инструменти.

Най-сетне му просветна. Първо се удиви как така не се е сетил по-рано. Беше толкова близко до ума, че дори първокурсник в Полицейската академия с посредствено въображение би съумял да подреди късчетата информация и да предвиди в каква посока ще поеме мисълта на убиеца. Местопрестъпление. Където мъж в хирургическо облекло няма да бие на очи.

До Държавната болница се стига за две минути с кола.

Хари имаше шансове да се озове там навреме. „Делта“ — не.

Изхвърча от сградата за двайсет и пет секунди.

За трийсет скочи в колата, запали и се вля в движението по улица „Шлемдалсвайен“, която щеше да го отведе почти пред входа на болницата.

След минута и четирийсет и пет секунди свърна пред главния вход.

Десет секунди по-късно форсира въртящата се врата и подмина регистратурата.

— Ей, вие! — извика му някой, но Хари не спря.

Стъпките му отекваха между стените и тавана на коридора. Тичешком извади „Одеса“-та, затъкната под колана на панталона му. Усети как пулсът му отброява секундите с нарастваща бързина.