Ю Несбьо - Полиция

Хари се бе надявал да се напъхат и двамата, защото досега проблеми създаваха височината и ширината на хладилника, а не дълбочината.

Този път обаче именно дълбочината не стигаше.

Не можеше да затвори вратата.

Опита се да се смести — не успя. Вратата зееше с двайсет сантиметра, но ако не успееха да я затворят плътно, бяха изгубени. Шоковата вълна ще разкъса черния дроб и далака, огнената стихия ще изпепели очните им ябълки и ще превърне всеки незакрепен предмет в стаята в куршум, в картечница, която бълва огън и раздробява всичко на парчета.

Вече не се налагаше да решава, беше твърде късно.

Значи беше и твърде късно да губи нещо.

Хари ритна вратата на хладилника, изскочи навън, застана зад него и пак го вдигна да се изправи. Трюлс Бертнсен се разтече по пода. Погледът на Хари неволно се плъзна към телевизора. Броячът показваше 00.00.12. Дванайсет секунди.

— Sorry, Бернтсен.

Прихвана го през гърдите, изправи го на крака и заедно с него се напъха заднешком в хладилника. Промуши ръка и затвори вратата до половината. Притисна се назад. Тежкият агрегат беше монтиран високо горе и центърът на тежестта вероятно щеше да работи в полза на Хари. Хладилникът се килна назад и спря. Трюлс политна към Хари.

Не биваше да падат нататък!

Хари оказа отпор, натисна Трюлс в обратната посока, към вратата. Хладилникът се заклати и политна назад. Хари зърна за последно телевизора, преди електроуредът да се катурне напред, към вратата.

Дъхът му секна, когато се удариха в пода. Паниката го връхлетя и започна да се задушава. Но беше тъмно. Съвсем тъмно. Тежестта на агрегата и хладилника оправдаха очакванията му и се захлупиха върху вратата.

Бомбата избухна.

Мозъкът на Хари имплодира, угасна.

Хари премига в мрака.

Явно бе изгубил съзнание за няколко секунди.

В ушите му се разнасяше неистово пищене, сякаш го бяха полели с киселина. Но беше жив.

Засега.

Трябваше му въздух. Провря ръцете си пред Трюлс, който лежеше под него, върху вратата на хладилника, опря гръб о задната стена на електроуреда и натисна с всичка сила. Хладилникът се килна и се прекатури настрана.

Хари се претърколи навън и се изправи.

Стаята приличаше на дистопия от футуристичен разказ, на сива преизподня от прах и дим. Нито един предмет не подлежеше на разпознаване, дори хладилникът бе неузнаваем. Металната врата към коридора беше изкъртена от пантите.

Хари остави Бернтсен да лежи. Надяваше се проклетият глупак да е пукнал. Олюлявайки се, слезе по стълбите и се добра до улицата.

Гледаше надолу по улица „Хаусман“. Виждаше полицейски автомобили с включени буркани, но не чуваше сирени. В ушите му звучеше само пищенето — като принтер, свършил хартията, или аларма, чийто вой започва да ти лази по нервите.

И докато стоеше там и гледаше безшумните патрули, му хрумна същото, което се сети, и докато се ослушваше за метрото в Манглерю. Че не чува. Не чува каквото трябва да чуе. Защото не се беше замислял. Не и преди да съобрази откъде минава линията на метрото в Осло. И в ума му най-сетне бе изплувало онова, което дълго дремеше в дебрите на съзнанието му и не искаше да излиза на повърхността. Гората. През гората не минава метро.

Микаел Белман спря.

Ослуша се и плъзна поглед по безлюдния коридор.

Същинска пустиня, помисли си той. Няма за какво да се залови погледът ти. Само потрепваща бяла светлина, която размива всички контури.

И този звук — бръмченето на вибриращи луминесцентни лампи, на пустинна жар, един вид прелюдия към нещо, което все не настъпва. Пуст болничен коридор, в чийто край няма нищо. Навярно всичко е фата моргана — решението на Исабеле Скойен как да се отърве от Асаев, телефонното обаждане отпреди час, хилядарките, изплюти от банкомата в центъра, безлюдният коридор в това запустяло крило на голяма болница.

Дано да е химера, сън, помоли се Микаел и тръгна. Провери с ръка в джоба на сакото си дали предпазителят на „Глок“-а е освободен. В другия джоб държеше пачката с банкноти. В случай че се наложи да „киха“. Ако се окажат повече от един. Не му се вярваше. Сумата беше твърде малка да се дели. Тайната — прекалено голяма.

Подмина кафемашина, после коридорът описа криволица и продължи под бялата светлина. Видя стола. Столът, на който бе седяла охраната на Асаев, не беше преместен.

Обърна се, за да се увери, че никой не го следва, и продължи.

Вървеше с големи крачки, но приземяваше подметките си меко върху настилката. Пътем проверяваше вратите. Всички се оказаха заключени.