Ю Несбьо - Полиция

Тази мисъл повлече друга след себе си: или касапите са двама.

Дали пък не се бе натъкнал на убийство на съучастник, с което другият убиец иска да заличи следите си? Дали Бийвъс не е действал съвместно с психопат от неговото тесто? И Валентин е стоял пред видеокамерите на стадион „Юлевол“, докато Бернтсен е безчинствал в Маридален? В такъв случай на какъв принцип си бяха разпределяли престъпленията? За кои убийства си бе набавил алиби Бернтсен?

Хари се поизправи и се огледа. Защо изобщо го извикаха тук? И бездруго полицията щеше бързо да открие тялото. Още доста неща не се връзваха. Трюлс Бернтсен не беше участвал в разследването на Густовото убийство. Тогава случая пое малобройна група начело с Беате, неколцина криминални експерти и неколцина следователи. Екипът определено не се беше озорил, защото минути след като полицията пристигнала на местопрестъплението, задържали Олег като предполагаем извършител и откритите улики потвърдили вината му. Единственият…

В тишината Хари продължаваше да чува тиктакането. Равномерно и непрекъснато като часовник. Хари довърши мисълта си.

Единственият друг полицай, ангажирал се да разследва това незначително наркоубийство — такива с лопата да ги ринеш — в момента стоеше в стаята. Самият Хари.

Бяха го повикали тук, за да намери смъртта си на мястото, станало сцена на неразкрито от него убийство.

След секунда Хари натисна дръжката на входната врата и я дръпна рязко, но опасенията му се потвърдиха: вратата не помръдна от пантите. Нямаше врътка на ключалката. Все едно стоеше пред заключена хотелска врата. И не разполагаше с магнитна карта.

Погледът на Хари зашари из стаята. Дебели зарешетени прозорци. Желязна врата, хлопнала се автоматично зад гърба му. Сам се набута в клопката, воден от идиотската си страст към преследване.

Тиктакането не се бе усилило. Просто на него така му се струваше.

Хари прикова поглед в портативния телевизор. В менящите се секунди. Всъщност устройството не отмерваше часа. Не представляваше изоставащ часовник.

Когато влезе, цифрите показваха 00.06.10. Сега: 00.03.51.

Механизмът отброяваше наобратно.

Хари се спусна, хвана телевизора и се опита да го вдигне. Безуспешно. Явно беше занитен към пода. Ритна горната част на телевизора и пластмасовата рамка се счупи. Надникна вътре. Метални тръбички, стъклени спирали, кабели. И без да е електротехник, беше виждал вътрешностите на достатъчно приемници, за да му стане ясно, че този пред него има допълнителни жици; и достатъчно снимки на самоделни взривни устройства, за да разбере, че това е бомба.

Огледа проводниците и веднага се отказа да ги пипа. Един от сапьорите от „Делта“ му беше обяснил, че историите с прерязването на сини и червени жички и обезвреждането отдавна са отживелица; в днешно време терористите използват пъклени дигитални устройства, които предават безжични сигнали посредством блутут, пароли и защитни системи, и ако някой започне да бърника, броячът мигом се занулява.

Хари се засили и блъсна вратата с надеждата рамката да има слаби места.

Нямаше.

И решетките пред прозорците не поддадоха.

Накрая се изправи. Раменете и ребрата го боляха. Изкрещя към прозореца.

Звукът от стаята не излезе навън. Не проникваха шумове отвън.

Извади си мобилния телефон. Ще се обади на аварийните екипи. На „Делта“. Те ще разбият вратата. Погледна часовника на телевизора. Три минути и четири секунди. Дори нямаше да успее да им изпрати адреса. Две минути и петдесет и девет секунди. Хари се вторачи в указателя. Р.

Ракел.

Да ѝ се обади. Да се сбогува с нея. С нея и с Олег. Да им каже, че ги обича. Че трябва да живеят. Да живеят по-добре, отколкото е живял той. Да прекара с тях сетните си две минути. Да не умре сам. Да има компания, да сподели с тях последното си травматично преживяване, да усетят вкуса на смъртта, да им завещае сетния си кошмар, който да им тежи цял живот.

— По дяволите, по дяволите!

Пусна телефона в джоба си. Огледа се. Вратите бяха свалени, за да няма къде да се скрие.

Две минути и четирийсет секунди.

Прекрачи прага на кухнята, която представляваше по-късата страна от Г-образния апартамент. Кухнята не беше достатъчно дълбока и бомба с такъв взривен заряд щеше да помете всички предмети вътре.

Вторачи се в хладилника. Отвори го. Картонена кутия от мляко, две бирени бутилки, кутия пастет. За секунда Хари претегли двете възможности — бира или паника, — избра второто, издърпа рафтовете, стъклените плотове и пластмасовите кутии. Те изтрополиха върху пода зад гърба му. Сви се и се опита да се намъкне вътре. Простена. Затрудняваше се да се наведе достатъчно, за да смести главата си. Опита пак. Проклинаше дългите си крайници, докато се мъчеше да ги сгъне така, че да заеме възможно по-малко обем.