Ю Несбьо - Полиция

Пукането на космите по тила му, които се изправиха.

Съзнаваше, че е невъзможно да доловиш звука от изправящи се косми, но го чуваше. Пак извади телефона си. Набра „К“.

— Най-после — вдигна Катрине.

— Най-после ли?

— Не видя ли, че ти звъних?

— Така ли? Какво си се задъхала?

— Бягах, Хари. Силие Гравсенг…

— Какво за нея?

— В студентската ѝ стая са окачени десетки изрезки от материали за убийствата. Открих и палка. Домоуправителят твърди, че обикаляла из парковете, за да налага с нея изнасилвачи. Силие има брат, въдворен в лудница след побой от двама полицаи. Тя е откачена, Хари. За връзване.

— Къде се намираш?

— В парка „Ватерлан“. Не я открих тук. Трябва да я обявим за издирване.

— Не.

— Как така не?

— Тя не е нашият човек.

— Какви ги дрънкаш? Всичко е налице: мотив, възможност, предразположеност.

— Забрави за Гравсенг. Искам да провериш една статистика.

— Статистика! — извика гръмко тя, та чак мембраната изпука. — В момента половината контингент на „Пороци“ точи лиги по мен, докато се опитвам да хвана полицейския касапин, а ти ме караш да се ровя из някакви цифри? Върви на майната си, Хуле!

— Интересува ме статистиката на ФБР за свидетели, починали през времевия отрязък от официалното им призоваване до началото на съдебния процес.

— Какво общо имат тези данни с нашия случай?

— Само ми издиктувай цифрите, става ли?

— Не става!

— В такъв случай гледай на молбата ми като на заповед, Брат.

— Добре, но… я чакай малко! Кой от двама ни е началникът?

— Щом питаш, се съмнявам да си ти.

Преди Хари да затвори, от слушалката долетяха още псувни на стържещо бергенско наречие.

Микаел Белман седеше на дивана пред включения телевизор. Основната емисия новини приключи и започна спортът. Погледът на Микаел се зарея през прозореца. Към града, който се разстилаше в ниското под краката му. Изявлението на председателя продължи едва десет секунди. Той обясни, че рокадите в състава на Общинския съвет са нещо обичайно и този път са обусловени от необикновено голямо работно натоварване, което налага друг да поеме щафетата. Исабеле Скойен ще се върне на поста секретар. Там ще бъде най-полезна на Общинския съвет. Самата Скойен не бе открита за коментар.

Градът в краката му блещукаше като бижу.

Чу как вратата на едната детска стая се хлопна тихичко. После Ула се сгуши на дивана до него.

— Заспаха ли?

— Като къпани — кимна тя и той усети дъха ѝ по кожата на врата си. — Телевизия ли ти се гледа, или…? — тя захапа ухото му.

Микаел се усмихна, но не помръдна. Любуваше се на мига, на съвършеното преживяване да бъде тук точно сега. На върха. Алфасамецът. Всички жени бяха в краката му. Едната — в обятията му, другата — неутрализирана и обезвредена. Същото важеше и за мъжете. Асаев беше мъртъв, Трюлс — възстановен на длъжност „дясната ръка на Белман“, предшественикът му на поста принудително стана техен съучастник в престъпната схема и щеше да се подчинява безропотно на всяко искане на Микаел. Сега Белман си бе подсигурил доверието на Общинския съвет, независимо колко време ще отнеме залавянето на полицейския касапин.

Отдавна не се бе чувствал толкова добре, толкова спокоен. Усещаше ръцете ѝ. Знаеше какво ще направят, преди самата тя да си даде сметка. Умееше да го възбужда. Не да го възпламенява, както умееха други. Например детронираната кралица. Или момчето, убито на улица „Хаусман“. Но Ула съумяваше да го възбуди и след малко щеше да я чука. Ето това е бракът. Не му пречеше. Беше повече, отколкото можеше да иска, а в живота има и по-важни неща.

Микаел я притегли към себе си, пъхна ръка под зеления пуловер. Докосна голата ѝ кожа. Все едно долепи дланта си до умерено затоплен котлон. Тя простена тихо. Наведе се към него. Не му доставяше удоволствие да я целува с език. Някога — да, но вече не. Не ѝ го бе казвал. И защо да го прави, щом на нея ѝ харесва, а той все някак го изтърпяваше? Брак. И въпреки това Микаел изпита известно облекчение, когато безжичният стационарен телефон звънна на масичката до дивана.

— Ало?

— Здрасти, Микаел.

Гласът изговори малкото му име свойски и той беше убеден, че го познава; че са му нужни две-три секунди и ще се сети кой е.

— Здрасти — отвърна в същия дух, стана от дивана и тръгна към терасата. Отдалечи се от телевизора и от Ула. Навик, придобит през годините. Отчасти за да не смущава съпругата си, отчасти за да опази тайните си.

Гласът от другата страна на линията се засмя.