Ю Несбьо - Полиция

Ракел посегна към ролката с хартия и ѝ я подаде.

— И дойде, за да му кажеш всичко това?

Силие кимна.

— Знаех, че няма да вдигне, когато види номера ми, и нарочно минах покрай вашата къща. Надявах се да го заваря тук. Видях обаче, че колата му я няма, и реших да се омета, но ви зърнах на прозореца. По-добре да говоря с нея, казах си. Това е най-силното доказателство, че наистина се разкайвам и идвам без всякакви задни мисли.

— Видях те да се спотайваш в градината.

— Имах нужда от време да си организирам мислите и да събера смелост.

Ракел усети как гневът ѝ към обърканото влюбено момиче с откровен поглед се насочи срещу Хари. Защо бе премълчал тази история?

— Добре направи, че се отби, Силие. А сега е време да си вървиш.

Момичето кимна и стана.

— В рода ми имаме болни от шизофрения.

— Така ли?

— Да. Допускам, че проявявам известни отклонения. Но ще се оправя — добави Силие с важния тон на дете.

Ракел я изпрати до вратата.

— Повече няма да ви притеснявам — обеща девойката от стълбите.

— На добър час — пожела ѝ Ракел.

Постоя на стълбите със скръстени ръце и изпрати с поглед момичето, което се отдалечаваше тичешком. Дали Хари бе скрил случката, защото се опасяваше, че Ракел няма да му повярва? И въпреки уверенията му у нея ще остане сянка на съмнение?

Връхлетя я и още една мисъл. Ще я загложди ли наистина някакво съмнение? Доколко добре се познаваха двамата? Изобщо доколко е възможно да познаваш друго човешко същество?

Облечената в черен екип фигура с поклащащата се руса конска опашка се изгуби в мрака, но хрущенето на маратонките по чакъла заглъхна доста по-късно.

— Изровил я е — отрони Бьорн Холм.

Руар Митстюен седеше с наведена глава. Почеса се по тила, където късата му коса стърчеше като четка. Мракът припадаше, нощта се промъкваше безшумно към тях, а двамата седяха пред фаровете на Руаровия автомобил. Митстюен промълви нещо. Бьорн се наведе напред да го чуе.

— Еднородната ми рожба. — Руар кимна. — Сторил е каквото е трябвало.

Първоначално Бьорн помисли, че не е чул правилно. Или Митстюен бе направил лапсус. Едва ли искаше да каже точно това. Навярно бе сгрешил някоя от думите, бе пропуснал някоя или я бе поставил не където трябва в изречението. И при все това изречението звучеше кристално ясно и направо разбиращо се от само себе си. Звучеше смислено: полицейският касапин е сторил каквото е трябвало.

— Ще донеса и другите цветя — Митстюен се изправи.

— Добре — Бьорн се загледа в букетчето върху асфалта.

Руар заобиколи и мина зад колата. Бьорн чу как багажникът щракна, докато размишляваше върху словосъчетанието, използвано от колегата му: еднородната ми рожба. Единственото ми дете. Този израз му припомни конфирмацията му и предположението, изказано от Ауне: убиецът се изживява като Господ. Отмъстителен Господ. Но и Господ бе дал жертва. Бе пожертвал собствения Си син. Бе го окачил на кръста така, че всички да го видят. Да го видят и да си представят страданието. На сина и на бащата.

Пред вътрешния взор на Бьорн изникна Фиа Митстюен върху стола. Еднородната ми. Двамата. Или тримата. Как ги бе нарекъл свещеникът?

Бьорн чу звънтене от багажника. Явно цветята лежаха под някакъв метал.

Триединството. Това беше. Третият елемент беше Светия Дух. Призракът. Демонът. Невидимият. Появяваше се в Библията тук-там и пак изчезваше. Подпалвачът бе приковал главата на Фиа Митстюен за водопроводна тръба със скоба за велосипед, за да не се свлече тялото, за да може трупът да бъде изложен на показ. Също като разпнатия.

Бьорн Холм чу стъпки зад гърба си.

Разпнатият беше пожертван, окован за кръста от родния си баща. Защото така диктуваше логиката на историята. Как се изрази точно Руар?

„Сторил е каквото е трябвало.“

Хари се взираше в Меган Фокс. Красавицата трепереше, ала не свеждаше поглед. Продължаваше да се усмихва подкупващо. Той вдигна дистанционното и изключи телевизора. Меган Фокс хем изгасна, хем остана. Силуетът ѝ се бе отпечатал върху плазмения екран.

Изчезна, но не съвсем.

Хари огледа спалнята на Трюлс Бернтсен. Отиде до гардероба, където — знаеше — Бийвъс съхраняваше „играчките“ си. Теоретически вътре можеше да се побере човек, Хари държеше „Одеса“-та в готовност. Прокрадна се до шкафа, плъзгайки се плътно до стената, и отвори вратата с лявата си ръка. Лампичката вътре светна автоматично.

Иначе нищо.

Хари провря глава вътре и рязко я отдръпна. Краткият оглед показа, че вътре няма никого. Застана на вратата.