Ю Несбьо - Полиция

— Добре — усмихна се момичето.

Чак сега, на ярката светлина в коридора, Ракел забеляза, че лицето ѝ лъщи от пот. Момичето я последва в кухнята.

— Тази музика… Хари вкъщи ли си е?

Ракел усети първите пристъпи на безпокойство. Момичето машинално бе свързало парчето с Хари. Дали знаеше каква музика слуша Хари? И в ума на Ракел се стрелна подозрение, което тя не успя да отхвърли: ами ако той е слушал същата тази песен в компанията на това момиче?

Силие седна до голямата маса, допря длани до плота и го поглади. Ракел дебнеше всяко нейно движение. Ръката на момичето се плъзгаше по дървото, все едно вече познава допира на грапавото, необработено дърво до кожата си, знаеше колко приятно и живо е. Погледът ѝ спря върху чашата на Хари. Да не би…

— Какво искаше да ми кажеш, Силие?

Момичето се усмихна печално, почти страдалчески, без да откъсва поглед от чашата.

— Наистина ли не ви е разказвал за мен, госпожо Фауке?

За миг Ракел затвори очи. Не може да бъде. Не може да бъде, че започва да се съмнява. Та тя му имаше доверие. Пак отвори очи.

— Говори подробно, все едно никога не съм чувала за теб, Силие.

— Както желаете, госпожо Фауке.

Момичето вдигна очи и я погледна. Погледът ѝ беше неестествено син, невинен и невеж като на дете. И по детски жесток, помисли си Ракел.

— Искам да ви разкажа за изнасилването.

Ракел усети как се задъхва, сякаш някой изсмука въздуха от стаята, както прахосмукачката гълта въздуха от найлонов чувал за вакуумиране.

— Какво изнасилване? — едва отрони тя.

Мракът се спускаше, когато Бьорн Холм най-сетне откри колата.

На идване сви до Клементсрю и продължи на изток по 155-и регионален път, но явно бе подминал табелата за Фиел. По едно време се усети, че я е пропуснал, обърна и подкара обратно. Тогава видя колата. Автомобили почти не минаваха и след смрачаването шосето изглеждаше твърде безлюдно. Гъстите горски масиви от двете страни сякаш се сближаваха. До банкета блестяха задните светлини на автомобил. Бьорн намали и погледна в огледалото. Зад него се ширеше само тъмнина, а отпред блестяха два червени фара. Свърна зад колата и спря. Слезе. От дебрите на гората долиташе глухо, меланхолично гукане на птица. Руар Митстюен стоеше приклекнал до канавката. Осветяваха го фаровете на собствената му кола.

— Ти дойде — установи той.

Бьорн хвана колана си и повдигна панталоните си. Този навик възникна отскоро. Сам не знаеше откъде се появи. Е, всъщност се досещаше. Баща му си повдигаше панталоните по същия начин като един вид встъпление, прелюдия към тежки думи, изрази, дела. Бьорн заприличваше на баща си. С тази разлика, че рядко му се случваше да подхваща сериозни слова.

— Значи се е случило тук — отрони Бьорн.

Руар кимна. Сведе поглед към букета, положен върху асфалта.

— Дошла тук с приятели катерачи. На път за вкъщи спряла да се облекчи в гората. Казала на другите колоездачи, че ще ги догони. Те предполагат, че е станало, когато излязла от гората и се метнала на велосипеда. Бързала е да ги настигне. Моята Фиа беше много експанзивна… — Руар полагаше големи усилия да овладее гласа си. — Навярно е кривнала в платното, не е стояла стабилно на пътя и… — Руар вдигна глава, сякаш за да покаже откъде е връхлетял автомобилът. — Нямаше следи от рязко спрели гуми. Никой не помни каква е била колата, въпреки че ги е задминала малко по-късно. Цялото им внимание било погълнато от разговори за маршрутите, които изпробвали, и изобщо не поглеждали изпреварващите ги автомобили. Чак като наближили Клементсрю, се сетили, че Фиа отдавна е трябвало да ги настигне, и се притеснили да не я е сполетяла беда.

Бьорн кимна. Прочисти си гърлото. Искаше веднъж завинаги да отмахне бремето от плещите си. Руар обаче не му позволи:

— Не ме допуснаха в разследването, Бьорн. Защото съм ѝ бил баща — така казаха. Вместо на мен, възложиха издирването на новобранци. И когато най-после им просветна, че това не е фасулска работа, че шофьорът, прегазил Фиа, нито ще се предаде в полицията, нито ще се издаде, вече беше твърде късно да вкарваме в ход тежката артилерия. Следите бяха изстинали, а спомените на очевидците — избледнели.

— Руар…

— Това е то да си полицай, Бьорн. Това и нищо друго. Цял живот се претрепваме от работа, давам всичко от себе си и после, когато изгубим най-свидното си, какво получаваме? Нищо. Ужасно омерзително е, Бьорн.

Бьорн гледаше как челюстите на колегата му се движат по елипсовидна орбита, докато мускулите се стягат и отпускат, стягат и отпускат. Руар направо я разнищи тази дъвка, помисли си Бьорн.