Ю Несбьо - Полиция

— Какво стана? — прошепна Трюлс.

— Избухна бомба. Изпотроши прозорците в целия квартал. Намерихме те в хладилника. Какво се случи?

Трюлс затвори очи и чу как повториха въпроса. Друг глас, вероятно на санитар, помоли полицая да не пришпорва пациента. Който при това е на морфин и следователно не напълно адекватен.

— Къде е Хуле? — прошепна Трюлс.

Забеляза, че някой пак застана на пътя на светлината.

— Какво каза, Бернтсен?

Трюлс се опита да навлажни устните си, но усети, че тях ги няма.

— Другият… И той ли беше в хладилника?

— Само ти беше вътре, Бернтсен.

— Но и той влезе с мен. Той… ме спаси.

— Ако в апартамента е имало и друг човек, боя се, че взривната вълна го е помела и лепнала за стените. Всичко вътре беше разкъсано на парчета. Дори хладилникът, в който те открихме, приличаше на парче смачкана ламарина. Радвай се, че си жив. Ще ми кажеш ли кой стои зад атентата, за да започнем издирване?

Трюлс поклати глава. Поне му се струваше, че поклати глава. Не го видя, защото през цялото време той стоеше зад него — изненада го в гръб след инсценирания опит за кражба на автомобила, опря дулото на пистолета в тила му, отведе го до друга кола и го накара да се качи отпред, а самият той седна отзад. После го застави да подкара колата. До улица „Хаусман“ 92. Адрес, толкова печалноизвестен с наркопрестъпления, че Трюлс съвсем забрави за извършеното там убийство. На Густо. Разбира се. И там Трюлс осъзна онова, което дотогава бе съумявал да пропъди. Че ще умре; че зад него по стълбите върви полицейският касапин. Влязоха през новата метална врата, онзи го завърза за стола с тиксо, докато го гледаше иззад зелената си хирургическа маска. Трюлс го видя как заобиколи портативен телевизор, започна да бърника с някаква отвертка и цифрите на екрана, които при влизането им се меняха светкавично, спряха и се застопориха на шест минути. Бомба. После „хирургът“ извади черна полицейска палка — Трюлс неведнъж бе използвал досущ такава — и започна да му нанася удари в лицето. Съсредоточено, без видимо удоволствие или емоционално вживяване. Леки удари, чиято сила не стигаше да счупят кости. Само предизвикваха пукане на кръвоносни съдове и лицето му се поду вследствие от течността, изляла се под кожата му. После маскираният вложи повече сила. Трюлс изгуби чувствителността на кожата си, усещаше, че тя се пука, чувстваше как кръвта се стича по врата му и по гърдите му. При всяко съприкосновение с палката усещаше тъпа болка в главата, в мозъка — не, много по-дълбоко, отколкото в мозъка. Виждаше облечения в зелено — нещо като звънар с тържествен вид, който, убеден във важността на работата си, удря езика в бронзовата камбана, докато кървавите пръски рисуват петната на Роршах 41 41 Херман Роршах (1884-1922) — швейцарски фройдистки психиатър и психоаналитик, който през 1921 година създава диагностичен тест с мастилени петна. — Б.пр. по зелената престилка. Чуваше хрущенето от трошащи се костици и хрущяли в носа, усещаше как устата му се пълни с избити зъби, как челюстта му се откъсва и увисва единствено на нервните си влакна. А накрая — най-сетне — всичко потъна в мрак.

После се събуди, озовавайки се в ад от болка, и го видя без хирургическата престилка. Хари Хуле пред някакъв хладилник.

Първо се чувстваше зашеметен.

После му се стори логично: Хуле иска да се отърве от човек, запознат в подробности с прегрешенията в досието му, и ще замаскира деянието си като поредното убийство на полицай.

Хуле обаче беше по-висок от мъжа отпреди малко. И гледаше другояче. Освен това се опитваше да се вмъкне в проклетия хладилник. Мъчеше се да се намърда вътре. И двамата бяха на едно дередже. Двама полицаи на местопрестъпление. Щяха да умрат. Заедно. Каква ирония! Ако не изпитваше толкова силни болки, Трюлс би се засмял.

После Хуле излезе от хладилника, отвърза Трюлс и го набута вътре. Приблизително по това време Трюлс пак изпадна в безсъзнание.

— Може ли още морфин? — прошепна Трюлс с надеждата да го чуят въпреки адския вой на сирената.

Зачака въжделената вълна от блаженство, която да плъзне по цялото му тяло и да отмие плашещата болка. Даваше си сметка, че навярно наркотикът е причината да мисли така. Защото това беше най-удобното обяснение. И все пак си го мислеше.

Колко дразнещо е, че Хари Хуле ще умре така.

Като герой. Проклятие!

Защото е отстъпил спасителното място на свой враг. Пожертвал се е за него.

Пък нека после врагът живее със съзнанието, че е жив именно защото по-доблестен от него човек е предпочел да умре, но да го спаси.