Ю Несбьо - Полиция

Трюлс усети по кръста си студената вълна, която болката тласкаше пред себе си. Да умреш в името на нещо, в името на каквото и да е, само да не е заради нищожния си собствен живот. Навярно в последна сметка всичко се свеждаше дотук. Майната ти, Хуле.

Огледа се за санитаря. По стъклото се стичаха дъждовни капки.

— Още морфин, по дяволите!

Карстен Каспершен, полицаят с име — артикулационен препъникамък, седеше в охранителната будка в Полицейската академия и се взираше в дъжда. Капките падаха вертикално в нощния мрак, барабаняха по проблясващия черен асфалт и се стичаха от портата.

Каспершен бе изгасил осветлението, та никой да не вижда, че има охрана. Под „никой“ имаше предвид крадци на полицейски палки и други приспособления. Изчезнаха например и част от ролките със заградителни полицейски ленти, използвани при обучението на студенти. Понеже липсваха следи от взлом, явно беше човек с карта за достъп. А щом се касаеше за човек с регламентиран достъп, значи проблемът не се изчерпваше с няколко изчезнали палки и ленти, а беше много по-сериозен: имаха крадци в редиците си. Крадци, които след известно време вероятно ще облекат полицейска униформа. Каспершен се зарече, че няма да допусне подобно безобразие в съсловието.

Видя приближаваща се фигура в тъмното. Силуетът се появи откъм „Шлемдалсвайен“, мина под уличните лампи пред „Шато Ньоф“ и се насочи към портата. Походката не му подсказваше кой би могъл да е този човек. Някак се олюляваше и вървеше накриво, все едно го брулеше вятър.

Доближи картата си до четящото устройство и влезе. Каспершен, който познаваше походката на всички служители в сградата, скочи от мястото си и излезе. Защото за такава постъпка не можеха да се измислят оправдания — или имаш карта за достъп, или нямаш. Средно положение липсва.

— Ей, ти! — провикна се Каспершен и се показа от караулката.

Целият се изду. Така си придаваше по-солиден вид и обикновено това даваше резултат.

— Кой, по дяволите, си ти? Какво търсиш тук? Откъде си се сдобил с тази карта?

Превитият надве, мокър до кости мъж се обърна към него и сякаш се опита да се поизправи. Лицето се губеше в сянката от качулката, но очите проблеснаха и Каспершен усети топлина от тлеещата в тях жар. Пое си панически дъх и чак сега си даде сметка, че не е въоръжен. Как, по дяволите, не се беше сетил да си вземе оръжие, с което да респектира крадеца?

Мъжът смъкна качулката от главата си.

„Какъв ти респект! — помисли си Каспершен. — Трябва ми оръжие за самозащита.“

Защото съществото пред него не беше от тази планета. В раздърпаното палто зееха дупки, същото важеше и за лицето.

Каспершен заотстъпва към караулката. Молеше се ключът да е пъхнат от вътрешната страна.

— Каспершен.

Гласът.

— Аз съм, Каспершен.

Полицаят спря, наклони глава. Дали наистина беше…?

— За бога, Хари. Какво си преживял?

— Взрив. Изглежда по-зле, отколкото е.

— По-зле? Приличаш на смачкан нар, Хари.

— Не е…

— Тече ти кръв. Стой тук, ще донеса нещо да те превържа.

— Ще ме пуснеш ли в кабинета на Арнол? Имам малко работа там. Спешно е.

— Арнол не е там в момента.

— Знам.

Карстен Каспершен отиде до аптечката в караулката. И докато вадеше лейкопласт, бинт и ножица, подсъзнанието му възпроизведе краткия разговор с Хуле. Особено впечатление му направи последната реплика. Начинът, по който Хари Хуле го каза. Тежестта. Знам. Все едно не го адресира към Карстен Каспершен, а към самия себе си.

Микаел Белман се събуди и отвори очи.

Стисна ги, когато светлината се пречупи в мембраните и лещите на очите му, но въпреки това сякаш изгори оголен очен нерв.

Не можеше да помръдне. Извърна глава, примижа. Намираше се в същото помещение. Сведе поглед. Беше привързан с бяло тиксо към леглото. Ръцете му — разперени встрани, краката — един към друг. Същинска мумия.

Отсега.

Чу потракване на метал зад главата си и се извърна в другата посока. До него стоеше мъж в зелена престилка с маска пред устата и разместваше инструментите.

— Да му се не види — изсумтя самозваният хирург. — Нима упойката премина? Ами какво да се прави, не съм специалист по анестезиология. Впрочем не съм специалист по нищо, свързано с болнично оборудване.

Микаел напрегна ума си. Мъчеше се да се отърси от объркването си. Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Намерих парите в джоба ти. Много мило от твоя страна, но не ми трябват. Пък и с пари не можеш да си платиш за стореното, Микаел.