Ю Несбьо - Полиция

— Не ти ли съобщиха, че днешната планьорка се отлага? Откриха труп на младо момиче.

— Знам. Доколкото разбрах, било ужасяваща гледка.

Бьорн кимна бавно и посочи телефона.

— Сега трябва да се обадя на бащата.

— И изтръпваш само при мисълта за разговора?

— Да.

— Питаш се с какво клетият човек е заслужил това наказание? Защо трябва да изгуби дъщеря си два пъти, защо веднъж не е достатъчно?

— Нещо такова.

— Отговорът е: защото убиецът се изживява като божествен отмъстител, Бьорн.

— Нима? — Бьорн впери празния си поглед в психолога.

— Сещаш ли се за един откъс от Библията: „Ревнив е Бог, и отмъщава Господ, Господ отмъщава и се гневи; Господ ще отмъсти на противниците си и пази гняв против враговете си.“ Цитирам го от стар превод, но схващаш идеята, нали?

— Аз съм съвсем обикновено момче от Източен Тутен, което освен конфирмация…

— Мислих много и затова дойдох. — Столе се облегна на стола. — Убиецът е отмъстител и Хари е прав. Той убива от любов, не от омраза, користни подбуди или садистични импулси. Някой му е отнел любимия човек и сега той отнема на жертвите си най-скъпото им: живота или нещо още по-свидно. Децата.

Бьорн кимна.

— Руар Митстюен на драго сърце би пожертвал живота си, ако можеше да върне дъщеря си.

— Значи трябва да търсим човек, изгубил нещо скъпо. Отмъстител от любов. Защото това… — Столе Ауне сви дясната си ръка в юмрук — е единственият мотив, който би оправдал такава жестокост, нали, Бьорн?

— И аз мисля като теб, но не бива да отлагам повече разговора с Митстюен.

— Звънни му, а аз ще те оставя на спокойствие.

Бьорн изчака Столе да излезе и тогава набра номера. От продължителното взиране в него цифрите сякаш се бяха запечатали върху ретината му. Пое си дълбоко дъх, докато броеше сигналите за свободно. Чудеше се колко е редно да изчака, преди да прекрати опитите да се свърже.

Неочаквано чу гласа на колегата си.

— Бьорн, ти ли си?

— Да. Записал си номера ми в телефона си?

— Разбира се.

— Аха. Ами добре. Трябва да ти съобщя нещо.

Мълчание.

Бьорн преглътна.

— Става въпрос за дъщеря ти, тя…

— Бьорн — прекъсна го остро Митстюен. — Преди да продължиш, нека уточним нещо. И без да знам защо намесваш Фиа, по гласа ти съдя, че е нещо сериозно. Няма да понеса пак да ми съобщават тежка новина за дъщеря ми по телефона. Онзи път постъпиха по същия начин. Не посмяха да ме погледнат в очите, а ме набраха по телефона, за да си спестят неприятните емоции. Но теб ще те помоля да дойдеш лично. И да ме гледаш в очите, докато ми го казваш. Бьорн?

— Разбира се — отзова се малко учуден криминалният експерт. За пръв път Митстюен говореше откровено за страданието си. — Къде си?

— Днес се навършват девет месеца от кончината ѝ и пътувам към лобното ѝ място. Исках да положа цветя, да помисля…

— Само ми дай координатите и тръгвам веднага.

Катрине прекрати опитите да намери свободно място за паркиране. Лесно бе открила телефонния номер и адреса. Фигурираха в интернет. Но след като позвъни четири пъти, а никой не вдигна и не се включи гласова поща, тя взе служебна кола и потегли към „Индустриална“ в квартал „Маюрстюа“ — еднопосочна улица с бакалница, няколко галерии, ресторант и ателие за рамкиране, но не и свободни паркингместа.

Катрине взе решение, качи преднините колела на два метра навътре върху тротоара, изгаси двигателя и подпъхна под чистачките бележка, че е от полицията. Това едва ли щеше да трогне паркингслужителите, които според Хари били единствените пазители на цивилизацията в тоталния хаос.

Върна се по пътя, по който бе дошла: към шопингистерията по „Бугставайен“. Спря пред сграда на улица „Юсефине“. Веднъж-два пъти като курсантка бе идвала тук на афтърпарти. Уж. Не че се беше дърпала. Полицейският окръг Осло притежаваше сградата и даваше под наем скромни стаи на курсантите от Академията. Откри търсеното име върху панела със звънци, натисна копчето и изчака, оглеждайки непретенциозната фасада на четириетажната сграда. Пак натисна звънеца.

— Не си е вкъщи, а?

Тя се обърна и се усмихна машинално. Мъжът имаше вид на около четирийсет и няколко годишен или евентуално на добре поддържан петдесетгодишен. Висок, без следи от оплешивяване, с фланелена риза, дънки „Ливайс“ 501.

— Аз съм домоуправителят.

— А аз — Катрине Брат, полицай от Отдела за борба с насилието. Търся госпожица Силие Гравсенг.

Мъжът погледна протегнатата значка и без грам стеснение сканира Катрине от глава до пети.